Асиф Кападиа: Исках да разбера коя е Ейми Уайнхаус

Британският режисьор Асиф Кападиа е автор на документалния филм „Ейми“, портрет на певицата Ейми Уайнхаус (1983-2011) и разказ за залеза на една звезда. С какво го е развълнувала съдбата на певицата?

Асиф Кападиа е режисьор на игрални, късометражни и документални филми. За „Сена“, посветен на бразилския пилот от Формула 1 Айртон сена, печели награда БАФТА за документален филм. „Ейми“ е по световните екрани от 10 юли. Интервю с режисьора на списание Premi?re.

– Как сменихте темата за Сена с тази за Ейми?

– Директорът на Sony Music обожаваше Сена и се срещна с мен, за да ми предложи да направя документален филм за Ейми. Сена бе легенда. Аз самият обожавам спорта. Ейми е лондончанка, момиче, с което можеше да съм се запознал в младежките ми години, да съм ходил с нея на училище, да съм я срещал в автобуса. На мен ми бе интересно да започна от самото начало и да видя как тя е направила бум. Какво точно се е случило. Дали е била като моите приятели или момиче, което става известно много бързо, защото е гениално, но в един момент всичко се срива. За да отговоря на въпроса ви, ще кажа, че има пряка връзка между Ейми и Сена. Ник, първият й мениджър, който участва във филма и приятелката му преди няколко години вървели из улиците на Лондон. Валял дъжд. Те се скрили в едно кино и влезли в залата. Ник настоял да гледа „Сена“, който се прожектирал. Плакали, докато гледали филма и излезли развълнувани от залата. Тогава той казал на приятелката си: „Ще бъде страхотно, ако някой направи подобен филм за Ейми“. Две години по-късно му се обадих, защото бях започнал проучванията си за Ейми и той ми каза: „Обичайно щях да откажа. Отказвам всякакви предложения за интервюта. Много е мъчително, изморително, стресиращо, но след като ми се случи това, много исках някой да направи хубав портрет на Ейми и искам да се срещнем“.

– Той ли е първият свидетел, с когото се срещнахте?

– Не, вече се бях срещнал с хора от музикалната индустрия, но Ник бе първият човек, който ми даде ключ към филма. Не исках да правя филм за известни личности, които говорят за Ейми, а да разбера коя е тя, да вляза в интимния й свят, в главата й, да науча лични неща за нея.

– Защо кръстихте филма „Ейми“?

– Защото това е сюжетът.

– Но защо „Ейми“, а не „Уайнхаус“? Предходният Ви филм се казва „Сена“, а не „Айртон“.

– Наистина интересен въпрос. Несъмнено, за да покажа ясно, че трябва да се навлезе в интимния й свят.

– „Сена“ е изграден върху съперничеството между Прост и Сена. Как конструирахте този филм?

– С песните. Когато открих, че тя е композирала песните си и е влагала в тях много от себе си, разбрах, че това е ключът към филма.

– Това не е само откритие…

– За мен е. Не го знаех. Всъщност не знаех много неща за нея и това ми позволи да действам веднага, без да правя много проучвания. Като всички и аз имам албумите й, но никога не я бях гледал на живо и не знаех много за средата й. Може би съм мързелив, но никога не започвам документален филм, като си събирам документация. Просто разговарях с хората от обкръжението й.

– Обикновено документалистите са обстоятелствени и извършват много работа предварително…

– Не и аз. Щеше да ми е досадно да правя документален филм за сюжет, който знам наизуст. Тъкмо обратното – когато не знам нищо, се поставям на мястото на зрителя и научавам много неща, докато снимам. И това, което на мен ми е интересно, ще бъде сигурно интересно и на зрителите, ако се получи. Нямам план, нито предварителни идеи. Нищо. Само фактите и видеота.  

– Неудобството е, че за Ейми Уайнхаус вече всичко се знае. Тя е медийна звезда.

– Така ли смятате, защото знаете края й? Никой обаче не знаеше как е започнала. Знаехте ли, че е пишела песните си?

– Е, да.

– И за какво се пее в Rehab? А познат ли Ви е албумът й Franck?

– Като на много хора.

– Не мисля така, но във всеки случай не това е сюжетът на документалния филм. Това, което на мен ми бе интересно, бе какво я довежда до смъртта. Как се стига до нея.

– И какво я е убило, според Вас?

– Не знам. Много неща. Проблемите й, бизнесът, липсата на любов… Аз обаче знам какво е можело да я спаси. Мисля, че джазът е можел да я спаси. Турнетата в малки зали са можели да я опазят. Да пее това, което е искала да пее. За това се разказва във филма. За това и за проблемите, които са я убили. Всички имаме проблеми в живота – кредити, раздели, но тя е умряла заради тях, защото никога не ги е разрешила и защото бизнесът несъмнено много я е експлоатирал.   

– Имаме наистина чувството, че сме свидетели на убийство, извършено от музикалния бизнес.

– Има редица причини. Музиката е сложен бизнес. Докато снимах филма си дадох сметка за нещо много странно. Когато снимаш филм за кино има един човек, чиято роля е да помага на хората по време на снимките, да проверява, че всичко върви добре. Това е асистент режисьорът. Режисьорът, актьорите, продуцентите, всички имат определени задачи, но тази на асистента е наистина да защитава хората. В музиката тази професия не съществува и мисля, че това говори много за тази индустрия. Другото нещо, което ме фрапира, е смъртта й и начинът, по който я поднасят медиите. Странно е смъртта й да се превърне в нещо толкова страхотно. Журналист умира на 27 години и никой няма да каже, че това е страхотно. Това е глупаво, тъжно, но не и страхотно. Музикалната индустрия извежда на показ смъртта й по отвратителен начин. В документалния ми филм никога не съм искал да я превърна в нещо страхотно, защото става въпрос за сложна и крехка личност, която не може да се справи сама. Отношенията й с родителите й, с приятеля й, анорексията й, животът на Ейми е тежък и тя не е разрешила всички проблеми.

– Изразявате се точно като психолог.

– Не е така, но в основата на сюжета е това талантливо момиче, което не успява да бъде щастливо и угасва. Сюжетът на филма е за това и за любовта, която тя не получава, която иска да даде, която чака… В песните й се пее само за това.

– Не отделяте много внимание на историята на създаване на албума Back to Black.

– Става въпрос и за това.

– Малко. „Ейми“ всъщност не е документален филм за музиката й.

– За музиката е. За какво, според Вас, се разказва във филма?

– За младо еврейско момиче, което не успява да се справи с успеха и любовта и свършва зле.

– Ако бях направил документален филм за албума Back to Black филмът нямаше да стане хубав. По време на излизането на Back to Black тя не е истинската Ейми. Ще се излъжеш, ако започнеш оттам или ако не споменеш за него. Трябва да я разбереш, а за целта трябва да се върнеш малко назад. Не исках „Сена“ да е филм за спорта, както и „Ейми“ да е само филм за музиката. Това е филм за една артистка, за изкуството. Целта не беше да прославям Ейми, а зрителите да открият истинската Ейми, с добрите и лошите изпълнения.  

– Повечето са лоши!

– Има много хубави песни и прекрасни изпълнения, но част от кариерата й накрая е провал.  

– Финалът е като присъда – дрога, алкохол, лечение – засилвате кошмарните сцени.

– Защото всички го знаят. За Ейми Уайнхаус се знаят две неща – тя е певица и е умряла. Можех да се задоволя само с това да представя като факт края на живота й. Истинското откритие е, че преди него тя е била щастлива. Много хора плакаха в началото на филма, защото откриха, че тя е била забавна, остроумна, провокативна, но в добрия смисъл на тези думи. Много зрителите мислеха, че тя е била малко глупава и проваляла всичко. Емоцията на филма идва от промяната, от стремителната промяна на щастието към нещастие.

– Накрая цитирате редица таблоиди, акцентирате върху тях. Не Ви ли достраша да навлезете толкова надълбоко в тази тема?

– Надявам се, че избягвам тази страна на нещата. Таблоидите ми позволиха да открия контекста на това, което се случва и да го обясня. Видях и много по-лоши неща от тези, които включих във филма, наистина ужасни неща, но не съм ги запазил от уважение към нея. Надявам се просто да съм се отнесъл почтително.  

Автор: Гаел Голен