Антония Ковачева за старите български филми като културна ценност
В програмите на все повече фестивали у нас се включват прожекции на реставрирани български филми. Какви ценности опазва Българската национална филмотека разказа нейният директор Антония Ковачева.
– Кой път Ви заведе до Българска национална филмотека?
– Във Филмотеката работя от 1980 г. Тогава проф. Тодор Андрейков взе почти целия ни курс „Кинознание“ от ВИТИЗ, сега НАТФИЗ. Бяхме млад и възторжен екип. Половината живеехме с идеите, че там сме временно и ще отидем в голямото кино като драматурзи, но Тодор Андрейков успя да ни залази, голяма част от хората, които тогава постъпихме на работа, все още сме там. Във Филмотеката съм заемала различни позиции – бях редактор, след това отговарях за документалното кино, за каталогизирането, бях и редактор на списание „Кино и време“. Позицията директор, която е по-скоро административна, заемам от 13 години. За това време изучих една съвсем нова професия, която няма нищо общо с предизвикателствата на кинознанието като такова.
– Кои са най-големите предизвикателства от тази позиция?
– Някога бяхме 80 души екип. Постепенно имаше съкращения, особено след 1989 г. Когато станах директор, бяхме 27 души, което редуцира голяма част от дейностите на Филмотеката. Сега сме 37, но искаме да има и още, защото това, което направихме през последните 3 години изисква по-различно финансиране. Става въпрос за големия проект за дигитализация на културно наследство по Националния план за възстановяване и устойчивост с водещ партньор Министерство на културата, който приключи на 30 юни. В него са включени основните държавни институции, които съхраняват културно наследство – БНТ, БНР, БТА, Държавна агенция „Архиви“, Националната филмотека и Информационно обслужване. Крайната цел е електронна платформа за достъп до дигитализирано културно съдържание, където всеки може да влезе и при известни условия тези филми и материали, които нямат авторски права, могат да се гледат свободно. За тези, които имат авторски права тепърва ще се изработва начин на достъп. Имаме един голям проблем, който се надявам да разрешим. Обзавеждането на центъра за дигитализация възлиза на над 3,5 милиона евро. Обучихме нов екип, който назначихме по Националния план за възстановяване и устойчивост. Ще успея да ги задържа до края на годината на срочни трудови договори. Поставили сме въпроса, че трябва да ни се увеличи бюджетът, за да могат да останат тези вече обучени хора, иначе няма да има смисъл. Това е единственото място в България за реставрация на стари филми.
– Колко филма опазва Българска национална филмотека?
– Имаме 3 големи хранилища. Опазваме 99 процента от всички български филми, произведени в България, от първите години на българското кино до ден днешен. Това са над 10 000 български заглавия и 5000 чужди. Ние измерваме това съдържание в часове – 5300 часа. Един кинопреглед, каквито са предхождали старите филми, е 10 минути, един игрален филм е 90 минути.
– В програмите на все повече фестивали у нас се включват и такива заглавия. Към старите български филми има интерес.
– Прожекциите на фестивали е един от начините филмите да се виждат от зрители. На нас ни е още по-интересно. Ние сме гледали тези филми десетки пъти по един или друг повод – за анализ, за описване, за избиране на кадри. Филмовата лента се захабява с времето неизбежно. Изключително удоволствие е, когато филмът се реставрира. Първо лентата се сканира вече със съвременни технологии, които взимат максималната информация, след това се обработва дигитално със софтуер и изведнъж виждаш толкова познатия ти филм прекрасен, все едно сега излиза от лабораторията.
– Кои са най-големите предизвикателства при реставрацията на стари филми?
– Има правила за реставрация. Първо се дигитализират най-застрашените копия, след което се реставрират филми, които са от изключителна важност за историята на българското кино, към които има интерес и които могат да привлекат нова, млада публика. Реставрацията на един филм понякога продължава месеци. Това е интересен и високо технологичен процес, при който без участието на екипа, който извършва цялостната реставрация, няма да се постигне единствената важната цел – реставрация на оригинала. Реставрацията, дори дигитализацията не е просто технологичен процес, като копирната машина. Трябва да си наясно с вида лента, с която разполагаш за конкретния филм, да си наясно до каква степен тази лента е износена, за да можеш да настроиш самия скенер, така че да се извлече информацията и да не се променя съдържанието от гледна точка на картина и звук. През последните 15 години се наложи терминът „свръхреставрация“. Това означава, че в желанието си да покажеш филма така, както ти си представяш, че трябва да изглежда, ти променяш контраста, цветовете, дори е възможно със софтуер да се вкарат елементи в кадър. Има случаи, в които такива неща са правени най-добронамерено, например фона на някакъв общ план го няма и ние решаваме да сложим планини, къщички, нещо друго. В общността на филмовите архиви има стандарти, които не се нарушават. Допустимо е, ако авторът го прави, но тогава се казва, че това е нова версия на оригиналния филм и винаги трябва да се знае кой е оригиналът. На „Апокалипсис сега“, например, има няколко версии, които Копола е правил. Ние сме членове на Асоциацията на европейските синематеки, участвахме няколко години в един проект, наречен „Сезон на класическия филм“. По него с колегите от Черна гора и Сърбия направихме голям съвместен проект за реставрация на „Крадецът на праскови“. Филмът беше излъчен по ARTE.
– Какво е Вашето лично откритие при реставрацията на старите български филми?
– Има засилен интерес от младото поколение към стари български филми. Не очаквах да го доживея. Филмотечно кино „Одеон“ е препълнено на такива прожекции. Младите дори искат да им се показват филми от лента и им е изключително забавно, когато лентата е издрана и звукът е лош. Това за тях е знак за автентичност. Изключително приятно е да видиш, че в тези филми всички е на ниво – диалог, сюжет, операторска работа, филмът тече като пълноводна река и нито за момент не усещаш, че нещо пропада. Оказва се, че не винаги в специалностите, в които изучават кино, познават старото българско кино. Мисля, че то трябва да се изучава по-сериозно.
