Аглика Стефанова-Олтеан: Театърът във Варна е наистина едно общо дело
Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ във Варна навлезе в своя стотен сезон. За смисъла на театралното изкуство, за трупата във Варна, за работата на драматурга, който може да отличи и забележителните факти от историята на един театър, разказва Аглика Стефанова – Олтеан.
Аглика Стефанова-Олтеан е театрална критичка и историчка. Родена е през 1972 г. в София. Учи в Класическата гимназия, НАТФИЗ, ЕНЕSS (Париж), Университета на Барселона, PUC (Рио де Жанейро), New Europe College (Букурещ). Работила е като драматург в Народния театър „Иван Вазов“ (1996-1997) и научен сътрудник в Института по изкуствознание към БАН (1997-2008). Защитава дисертация под ръководството на проф. Стефан Танев от БАН и проф. Жак Ленард от EHESS-Париж. Авторка е на книгите „Мелодрамата през погледа на теорията“ (2000) и „Българската драматургия през 90-те години на ХХ век“ (2004), съставителка на антологията „Нова българска драматургия на XXI век“ (2006). Драматург на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна, в периода 2004-2008 и отново от 2019 г.
– Каква е историята на Вашето запознанство с екипа на Варненския драматичен театър?
– В театъра пристигнах през сезон 2004/05 заради един конкретен спектакъл – „Часът, в който не знаехме нищо един за друг“. Режисьорът Боян Иванов ме покани да работим заедно. С него имаме общи интереси като темите за масовата култура, как тя влияе върху живота на съвременния човек. Тогава пишех едно изследване за латиноамериканските теленовели и тяхната рецепция в България и правех интервюта със зрители. В спектакъла на Боян дори прибавихме монолог, базиран на едно от тези интервюта. По онова време бях научен сътрудник в Института по изкуствознание на БАН, но винаги ме е привличал живият театър, харесва ми да участвам в правенето на театралния спектакъл. Постановката на Боян се превърна в събитие за Варна, а с екипа на театъра много се харесахме, затова тогавашната директорка Дафинка Данаилова ме покани да остана като драматург на половин щат. Преди това бях работила като драматург в Народния театър в София. Веднага забелязах, че във Варна атмосферата е много добра, наистина творческа, здравословна, ако мога така да се изразя. Затова приех без да се замислям. От работата ми във Варненския театър ми останаха чудесни приятелства, заради това с удоволствие се върнах във Варна през 2019 г., когато сегашният мениджъра на ТМПЦ Даниела Димова отново ме покани да стана драматург на театъра. Познавам екипа и мога да съм полезна и в дейностите, организирани по повод 100-годишнината. В момента работим именно по такива проекти.
– С какво, според Вас, се отличава Варненският театър от останалите театри в София и България?
– Още през 2004 г. ми направи впечатление, че атмосферата в театъра е много креативна и позитивна. Всички – и творческият, и техническият, и административният състав, поставят на първо място творчеството и стремежа да се създаде добър продукт. Театърът е отборно изкуство, резултатите идват, когато всички се съобразяват с една по-висока идея и служат на изкуството. Тази здравословна атмосфера се е запазила и до днес и се поддържа от самия екип, по-старите актьори имат свой метод, с който приобщават младите, заразяват ги с този стил на работа и всички служат на една кауза, която е театърът, творчеството, качеството. Това прави варненската трупа една от най-желаните за завършващите актьори. Много режисьори, особено младите, също мечтаят да работят с този екип заради трупата, атмосферата, професионализма.
Това, което лично на мен ми допада във Варненския театър е, че с колегите говорим винаги открито, аз споделям моите бележки, давам идеи, критикувам, директно казвам, ако нещо ми се вижда наивно или ненужно акцентирано, редактирам. Е, актьорите и особено режисьорите не винаги приемат всичко, което им предлагам – Стоян Радев Ге. К. е особено упорит в това отношение, но диалогът е винаги искрен, лек, с чувство за хумор, с уважение към мнението на другия. Пълната искреност не ни отчуждава, а напротив, прави ни още по-близки и увеличава доверието. В момента мога да кажа, че най-много и най-добри приятели имам във Варна, с тях можем да обсъждаме открито всякакви въпроси – не само творчески, но и лични и съм намирала подкрепа в много критични моменти именно от приятелите ми във Варна, които са не само от творческия състав, но и от техническите и административните служби. В един момент имах чувството, че тази работа ми е много по-важна, отколкото основната ми работа в БАН и очаквах с нетърпение пътуванията до Варна. Мисля, че всеки научен работник трябва да има връзка и с живото правене на театър, за да сверява своите теоретични хипотези с реалността.
– Какво е най-важно в работата не един драматург?
– Първият ми такъв ангажимент беше като драматург на Народния театър, през сезон 1996/1997 г. По принцип по-големите театри в Европа и света имат литературно бюро и там работят няколко драматурзи, в смисъла, който Лесинг дава на тази професия. Драматургът на театъра е литературен секретар, който се занимава с всички материали, с тяхното съставяне или редактиране, прави предложения за репертоара, грижи се и за медийния имидж на институцията, за авторските права на пиесите, контактува с драматурзи, които си предлагат пиесите за поставяне. Негово задължение е да присъства на репетициите и да следи съкращенията по текста, дори произношението на актьорите. Обсъжда с режисьора възможни съкращения или редакции по текста, верните ударения в по-сложни имена или думи. По време на кризата през 90-те повечето театри извън София решиха, че това е ненужна професия и първите хора, които бяха съкратени, бяха драматурзите. След това започнаха да се публикуват масово програми за спектакли, пълни с правописни грешки, лошо редактирани и с липсваща информация, като например кой е преводачът на пиесата – неща, за които е отговорен точно драматургът. Чест прави на Варненския театър, че никога не се отказа да има драматург. Аз съм старомоден драматург и смятам, че не може да съществува български театър без българска драматургия. Винаги се радвам, когато в репертоара на театъра има баланс между българска и чуждестранна драматургия, класическа и съвременна.
– След като познавате екипа във Варна, представяте ли си някоя пиеса именно на тази сцена?
– Нещо, което ми се иска да се осъществи на варненска сцена и съм обсъждала с Явор Гърдев, е той да постави „Лоренцачо“ на Алфред дьо Мюсе, с всичките му съвременни въпроси за демокрацията и тиранията.
– Вие направихте Летописа на театъра за неговата 85-годишнина. Има ли факт от историята на Варненския театър, който много Ви е впечатлил?
– Когато работих по Летописа за 85-годишнината на театъра разрових огромния архив, който се съхранява в библиотеката на театъра – снимки, програми, пиеси, ръкописи, плакати и афиши, течения на специализирани списания, колекции от специализирана литература. Това е огромно богатсво, което трябва да се съхрани подобаващо за бъдещите поколения. Най-много ме впечатли как кметът Иван Церов на практика изнудва общината да намери пари за финансиране на общински театър. Съгласява се да стане кмет, само ако получи карт бланш да основе театър. Запазени са няколко изказвания на тогавашни общинари, които се мотивират защо е важно да се изгради театър, както и на други, които казват, че за това не е време и трябва да се реализират социални проекти. В защита на каузата „театър“ първите казват, че ако гледаме по този начин, никога няма да дойде време да се построи театър. Хората са разсъждавали мъдро, че изкуството не може да чака, то не е по-малко важно от социалните проекти, водопровода или пътната структура. Тогавашните общинари много добре са се мотивирали, а всички варненци доброволно отделят от средствата си. Театърът във Варна е наистина едно общо дело. По този повод се сещам за едно изказване на Чърчил от Втората световна война – когато му казали, че трябва да пренасочат средства от културата за производство на военни муниции, той възразил: „Щом ще жертваме културата, за какво ни е да печелим войната?“. В този смисъл истинският държавник няма да жертва културата в името на някаква кауза.
Летописът за 100-годишнината на театъра го прави Никола Вандов, той ще бъде много по-разширен, с имената на всички актьори към всеки отделен спектакъл, с библиографска справка какви критически материали са излизали за всеки спектакъл от 1921 г. до днес. Това е огромен труд, Никола Вандов има такъв опит в жанра на летописа, вече е правил на Народния театър, на Театър „Българска армия“, на Младежкия театър, вече съм провела с него няколко разговора и съм готова да му помагам.
– Имате ли поглед върху извънстоличните театри у нас и какво е мястото на Варненския театър?
– Варненският театър винаги е бил на гребена на вълната, следвал е модните тенденции и духа на времето. През варненската сцена са преминали много големи личности. Най-значимите български режисьори са оставили своя отпечатък върху Варненския театър и са повлияли за това трупата да се развива – Хрисан Цанков, Николай Масалитинов, Кръстьо Сарафов, Гриша Островски, Любен Гройс, Станчо Станчев, Вили Цанков, Крикор Азарян, в по-ново време Стоян Камбарев, Пламен Марков, Галин Стоев, Явор Гърдев. Последният има 5 спектакъла с трупата на Варненския театър и всеки един от тях беше събитие. Явор Гърдев също хареса варненската трупа заради нейната сплотеност и високата мяра в изкуството. От друга страна, ако говорим за извънстолични театри изобщо, те срещат хронични финансови затруднения от десетилетия. Варненският театър е един от щастливите театри, които намират разбиране от местната власт, била съм свидетел как в критични моменти общината винаги се е намесвала, за да помогне за някой битов недоимък като нафта, например, или да подкрепи някой по-мащабен артистичен проект.
Снимка: © Личен архив
