„Франклин се загубва“ – приказка от Мариан Желев
Костенурчето Франклин можеше да брои от едно до десет и обратно – от десет до едно. То знаеше всички цветове и можеше да скача на въже само в събота от един до два. Но един ден…
От Общината промениха разписанието на автобусите. И вместо номер 5, сега Франклин трябваше да се прибира с номер 555. Мама Костенурка и татко Костенурко бяха написали на листче дългата цифра, но Франклин го изгуби, докато си игра в училище с видрата Шуши на любимата им игра „Познай от коя шахта ще се покажа“.
Мечето Рошко предложи на Франклин да преспи в неговия дом, но костенурчето отказа, понеже имаше да пише домашни, после да вечеря любимия си пай от мариновани френски мухи и, не на последно място, да гледа на телевизор култовото предаване „Танцуващите черупки“. Той отказа и на гъсочето Гери, което искаше дори да го заведе на кино, за да гледат на 3D историческата сага „Отлитане на Юг“. Охлювчето също съжали своя приятел и го покани на турнира по боулинг, където шампионът си тръгваше с ролери.
Франклин остана на спирката сам. Така и не помнеше на кой автобус да се качи. Освен неговите приятели още много други животни се изредиха пред него. Петелът Петльо му предложи боя за коса с отстъпка, а лисичето Лиско се опита да го примами с нов мобилен апарат, който можел да се изплати за по-малко от година, ако при закупуването му си свали безплатните приложения на фирмата.
Тъгуваше Франклин. И колкото по-късно ставаше, толкова край него започнаха да се навъртат съмнителни животни. Със залязването на слънцето костенурчето вече се виждаше как ще пренощува в собствената си корубка. Знаеше, че не бива и мама Костенурка и татко Кстенурко много пъти го бяха предупреждавали, че нощно време из града бродят диви вълци, копои и алчни хиени, които си организират гонки с коли и мотори. А попадне ли им под колелата, дори корубката не би го спасила.
Реши Франклин да тръгне пеш. Пък докъдето стигне. Срещна го Зайо, който до късно бе раздавал агитационни листовки покрай изборите. В очите му светеше партиен план, но сърцето му бе угаснало вече, заради продължителните викове и скандирания, които му бяха изпили енергията. Той не предложи услугите си на костенурчето, тъй като вече си представяше как ще си направи салата от моркови с гарнитура кисело зеле.
В този миг до Франклин спря жълто такси. Прозорецът се свали и отвътре груб глас му извика:
– Къде по това време, момче?
Костенурчето се стресна и отстъпи крачка назад. Вратата на таксито се отвори и първото, което се видя, бе една космата, грозна ръка с тъмножълти изкривени нокти. Костенурчето замръзна на място и дори забрави за инстинкта да се прибере моментално в корубката си в случай на опасност. Та това беше самият господар на нощните пътища – Плъхът Октан. Носеха се легенди за него, както и не малко спекулации, че е главатар на няколко банди от подземията и нелегално търгува с горива, откъдето произхожда и името му. Дори хиените му сваляха шапки и когато минаваше с таксито си край тях, те се изправяха и му се хилеха на пръв поглед от сърце.
– Не се страхувай, момче. Познах те. Ти си Франклин, нали?
– Така се казвам, да.
– И си се загубил, защото от Общината спряха автобус номер 5 и на негово място пуснаха 555, а ти не знаеш?
– Точно така. А аз мога да броя само от едно до десет и обратно – от десет до едно.
– Качвай се, ще те закарам.
– Не мога. Няма с какво да си платя таксито.
– Безплатно е. Хайде, качвай се!
Франклин беше умно дете. Каза си, че дори да откаже, ако Плъхът Октан реши да му направи нещо лошо, той може и на улицата да го стори.
– Знам къде живееш – заговори плъхът, когато костенурчето се качи в иначе уютното такси. – Познавам майка ти и баща ти. Преди много години, когато бях малък плъх, по-малък дори от дребните въшливи мишки, родителите ти ми спасиха живота. И то от ноктите на най-големия ловец по нашите земи – орелът със страшното име Дебелата Сянка. Сянката бе изял майка ми и баща ми, брат ми и две от сестрите ми. А един ден самият аз едва не попаднах в клюна му. Една вечер, и аз като теб, се скитах по тъмните улици, за да се озова на сутринта пред дома на родителите ти. Те тогава живееха в съседни къщи и бяха малки, но от сутрин до вечер си играеха заедно. Та и аз с тях. А до този момент всички отказваха да си играят с мен, тъй като бях грозен, миришех и гледах лошо. Цял ден така, докато накрая така сме се улисала, че не видях кога над главата ми надвисна… Дебелата Сянка. Майка ти и баща ти направиха нещо изключително – скочиха върху мен и с корубките си ме защитиха от ноктите на орела. Питай ги за белезите, които им остави той. Но те не ме дадоха. Тъй че, моето момче, сега се радвам, че им връщам поне малка част от жеста, който те направиха тогава.
Скоро пристигнаха пред къщата на Франклин. Разбира се мама Костенурка и татко Костенурко вече бяха звънели на 112 и стояха отвън на улицата. Когато Франклин слезе от таксито на плъха Октан, те силно го прегърнаха. И дълго след това благодариха на своя стар приятел от детството.
Вечерта, след като си изяде любимия пай от мариновани френски мухи, Франклин започна да разсъждава. Значи мама и тате са герои. Те са помогнали на един от най-страшните и опитни престъпници в града да оцелее. А плъхът Октан, оказва се, не е толкова страшен, жесток и коварен. Ако не беше той, не се знае в чии кръвожадни лапи щеше да попадне Франклин.
„И какъв е изводът? – запита се костенурчето. Че светът не е толкова лош, щом дори Октан има добро сърце. И то благодарение на корубките на мама Костенурка и татко Костенурко. Значи доброто на този свят е в сигурни ръце“.
Костенурчето Франклин можеше да брои от едно до десет и обратно – от десет до едно. Но на него не му трябваха числа, за да разбере, че доброто може да се появи на най-неочаквани места. Това бе добър край на деня, след което Франклин затвори очи и заспа дълбок и хубав сън.
Премиерата на текста се състоя на литературно четене на Общество на младите писатели – Варна.
Автор: Мариан Желев
