Петър Денчев: Харесвам, когато актьорите присъстват автентично и с личността си

Съвременният човек и неговите проблеми присъстват като тематика в двата спектакъла, поставени от Петър Денчев на сцената на ДТ „Стоян Бъчваров“ във Варна. След „Едноокият цар“ от Марк Креует, отскоро се играе и „Телефонът на мъртвеца“ от Сара Рул. Режисьорът за театъра и литературата.

Петър Денчев е роден във Варна, където учи в IV ЕГ „Фредерик Жолио-Кюри“. Завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” през 2010 г. и „Театрално изкуство” през 2012 г. Има номинации и награди от различни конкурси за поезия, проза и драматургия (Нова българска драма, конкурс “Екстаз”, награда “Светлоструй”). Два пъти получава втора награда на Националния младежки поетичен конкурс “Веселин Ханчев”. С романа си “Тъй, както мъж целува жена, която обича” печели конкурса за нов български роман “Развитие” през 2007 г. През 2010 г. издава сборника с разкази „Истории в минало време“, през 2012 г. романа „Тихото слънце”. Негови разкази са публикувани в издания в Сърбия, Македония, Хърватия, Германия и САЩ. Поставял е спектакли на сцените на повечето от големите театри в България – НТ “Иван Вазов” София, Сатиричния театър, театрите във Варна, Русе, Стара Загора, Пазарджик, Ямбол и др., които са гостували на фестивали и форуми в Сърбия, Румъния, Косово и Черна гора. В театъра е работил върху текстове на автори като Едуард Олби, Жорди Галсеран, Шекспир, Молиер. Бил е гост на писателски резиденции и литературни фестивали в Македония и Сърбия. От 2017 г. е драматург на ДТ „Стоян Бъчваров” във Варна.

– Пиесата „Телефонът на мъртвеца“ от Сара Рул (в превод на Харалампи Аничкин) се поставя за първи път в България. Какво трябва да знаят зрителите за тази авторка, какви теми я занимават по отношение на съвременния човек?

– Сара Рул е изключително любопитна, защото пише за театъра по много неочакван начин. Тя едновременно пише ужасно поетично, твърде отвлечено, същевременно е много конкретна, а пиесите й често съчетават различни културни пластове – митология, популярна култура, и това ги прави едновременно атрактивни и комуникативни. Освен това Рул се включва в традицията на женската американска драматургия – Пола Вогъл, Ани Бейкър, Ева Енслър и т.н. Самата Рул е била ученичка на Пола Вогъл, нещо, което не може да се отмине с лека ръка. Това е до голяма степен неизвестна драматургия за широката публика у нас. Тя въвлича многообразни театрални техники в писането си – натуралистичен диалог, фантазни видения, директни обръщения към публиката. Тя се занимава с темата за смъртта, любовта и самотата по един изключително любопитен и вълнуващ начин – търсейки път да изрази онова, което обикновено не може да изкажем направо в театъра. В нашия случай, в „Телефонът на мъртвеца” тя обвързва едновременно поколението Z и онова пред-културно тотемно чувство за принадлежност, което мобилният телефон като технологичен и социален феномен съдържа в себе си. Тя съвсем основателно твърди, че метафизиката на днешния ден е в дигиталното.

– „В живота винаги разбираме най-важните неща, когато е фатално късно“, казва актьорът Симеон Лютаков в интервю за спектакъла. Това преминала ли като тема в пиесата, съответно в спектакъла?

– Да, това е част от проблематиката на персонажите на спектакъла. Те са измъчвани от самотата, от невъзможността да се свързват с другия, от желанието да преборят своята самота, което едновременно ги поставя в много трагикомични ситуации, но и поставя на изпитание възможностите им за общуване. Границите тук са поставени не толкова от авторката, която пише пиесата и ни предлага възможност да четем взаимоотношенията, колкото от времето, в което живеем. По някакъв начин всеки един от персонажите има висок залог за своята самота. Толкова висок, че прекрачването му е равностойно на смъртта. Както всъщност се случва с Гордън, който не успява да се сбогува с никого, тъй като не може да вземе решение на кого да се обади.

– В интервю за Градското списание от 2010 г. казвате „В началото на работата винаги си поставям задачата да внуша биографията на персонажа и актьорът сам да създаде версия за случването на нещата, разбира се, в синхрон с мен като режисьор“. Това ли е принципът на работата Ви като режисьор?

– От това интервю досега доста неща са се променили във възгледите ми, поотдалечил съм се от романтичните си възгледи, но това със сигурност не е за лошо. Тази отправна точка продължава да работи за мен, но с различните актьори имам различен подход. С варненските актьори намираме много добър диалог. По време на работата ми по последните 2 спектакъла за мен е откритие работата ми със Симеон Лютаков – с него въобще не работим в границите на идеята за това ролята да се превърна в интегрална част от спектакъла, а работим за философията на ролята и как да достигнем до нея, как да я изразим. Аз харесвам, когато актьорите присъстват автентично и с личността си, независимо от жанра и стила, склонен съм да се откажа от много неща, стига да постигна автентичност.

– Спектакълът „Едноокият цар“ се играе от 2016 г. във Варна и има зрителски интерес. С какво Ви привлече някога тази пиеса?

– „Едноокият цар” ми хареса още при първи прочит, защото подхожда по неочакван начин към много от въпросите на днешния ден, през призмата на иронията, сатирата, черната комедия. Дори с риск да бъде публицистична, пиесата работи с кодовете на съвременността – с новите еснафи, с квази-авторитетите и не на последно място – занимава се с това как политическите убеждения и социалната среда проникват по невидим начин в личните ни животи и са способни да разрушат нашата устойчивост, колкото и да не искаме да признаем, че сме крехки.

– Как избирате актьорите?

– Интуитивно. Харесвам, когато актьорите са не само емоционално свободомислещи, но и интелектуално. Смятам, че актьорското поприще е една много интелектуална сфера, защото се занимава едновременно с литературен първообраз, в комуникация с много други хора, но и изисква и изследователски подход. Никога не съм харесвал актьори, които твърдят, че те не бива да бъдат интелигентни, а смятам, че и професията им много често ги опровергава.

– Може ли вече да се каже, че търсите текстове на драматурзи, които разработват точно определени теми и кои са те – драматурзите и темите?

– Да, напълно. С времето, с професионалното си развитие започнах да се концентрирам около теми, които екзистенциално според мен са актуални за хората на днешния ден. Това не изключва възможността да се изненадам от нещо ново, което е напълно неочаквано за мен.

– Къде остава литературата в чистия смисъл на думата наред с театъра, тъй като сте пишещ човек?

– В интерес на истината пиша нов роман от много време, но поради обема от работа и нуждата от спокойствие не успявам да го завърша. Сега през юни месец заминавам на едномесечна резиденция в Словения, където се надявам да намеря достатъчно време да го завърша и редактирам. Иначе често сътруднича на списание “Страница” и други издания, които ме канят да предлагам текстове. В този смисъл литературата и театъра вървят заедно. Аз съм щастлив от това.

– Поставяте ли някъде нова пиеса?

– Засега не. Единственото, което правя, е да преговарям. Имам уговорки с няколко театъра.

Снимка на Петър Денчев: © Миглен Белев