„Огледална стая“ от Лидия Василева
Всеки от нас притежава Едно тънко парче фолио, прилепено плътно до едно парче стъкло. Огледалото. Една най-обикновена вещ, която ме довежда до едни най-необикновени мисли.
Огледалото… Не мога да го погледна, без да се върна обратно в онази стая.
Огледалната стая.
Намерих се дълбоко в собствените си мисли, прикована в собственото си въображение. В затвор, на тази странна стая. Тя нямаше и една стена, и един прозорец, и една врата. От всички страни само огледала. Стоях сама и се взирах в себе си. В началото бях сигурна, че виждам собственото си отражение, но не беше точно така. Пред себе си виждах и лъжи, и истини. Виждах себе си в слабост и сила. Виждах се в любов и омраза. Аз не мръднах устни да говоря, но тази пред мен, в огледалото проговори:
„Поглеждаш огледало, виждаш теб,
с моите очи, с моя силует“…
Гласът заехтя в тишината и знаех, че това отсреща не съм аз. Носеше моето лице, говореше с моя глас, но това… Това не съм аз.
„Коя си ти?“ – гласът ми по-тих от шепот едвам пропука тишината. Тази срещу мен се усмихна и отговори:
„Аз мразя, където ти обичаш. Аз гледам, докато ти не виждаш. Аз съм слаба, докато ти си в сила. Аз се смея, ти плачеш, дето си ранила„.
„Име имаш ли„? – усмивката й ме уплаши.
„Не си ми дала… “ – аз изскърцах със зъби и докоснах ледената граница, която ни делеше.
„Ти си най-противната част от мен…“
„„и си бяло, аз съм черно…“ – съзнанието ме накара да се огледам отново. Устата ми се отпусна невярващо, но думите ми напуснаха гърлото, сигурни като истини.
„Аз съм ти… А ти с част от мен„.
„Ти си светлината, аз съм тъмнината!“ – разгневих се. Разбрах коя е тя. Зад всяка светлина се таи сянка. Зад всяка сълза – усмивка. Зад всяка любов – образа. И тя… Тя е част от мен!
„Ти си част от мен!“ – стаята се разтрепера от вика ми.
„Когато ме видя, не поиска да повярваш, че аз съм ти, а ти си аз. Отричаше дори! А сега… Зад всяка сигурност, таи се съмнение„. Стаята се изпълни със студена светлина и аз се доближих до нея и моя глас… И нейният заехтя в тресящото се помещение.
„Замахвам с ръка, чупя го аз,
чупя го на парчета, чупя и нас…„
Всичко се строши. Всичко замря.
Стаята изчезна.
Отворих очи и насреща ми пак огледало. Огледало, направено от две кафяви очи и аз отново я видях, ето я там… Стаята с моята сянка, с моята светлина, моята любов и моята образа. В тези две очи, които я родиха.
Тази стая с огледални стени.
Огледалната стая.
Авторката на текста е ученичка в Х клас в Пета езикова гимназия във Варна.
Автор: Лидия Василева
