Мариана Екимова-Мелнишка: за старите къщи и фамилните истории

От архитектурата до историите на хората, живели някога в старите къщи, за чието запазване днес се говори все повече – такава накратко е идеята на книгите „Къщите говорят“ и „Къщите още говорят“. Втората бе представена наскоро във Варна.

Автори на двете книги са Мариана Екимова-Мелнишка, дългогодишен журналист и преводач и доц. д-р Александър Н. Геров, математик и фотограф за изданията. Книгите са резултат от 7-годишните им обиколки из страната. „Къщите още говорят“ бе представена във Варна в рамките на 24-ата национална конференция „България в световната история и цивилизации”.

– От архитектура до лични истории – как бихте определили двете книги?

– Като възраждане на спомените за знатните българи из цялата страна, които са фактическите строители на съвременна Българи след Освобождението, така, както ги назовава Симеон Радев. Архитектурните паметници на България крият историите на хората, които са ги създали, обитавали и по този начин са допринесли за създаването на свободната българска държава. Проучили сме общо 660 къщи из цялата страна в двете книги и историите на 660 фамилии. Някои от къщите вече са обществени сгради, но повечето са фамилни. Оказва се, че хората не знаят какво се е случвало във вече рушащите се на много места къщи, но и историята, както знаем, беше доста изопачавана и прикривана допреди 2-3 десетилетия. Чрез такива начинания като нашето и на други по-млади колеги нещата придобиват яснота и цялост. Където и да сме били досега – в библиотеки и музеи, всички хора са се отзовавали като наши съмишленици. Целта е да се разкрие истината за отделните фамилии. Само ще спомена трагедията на Баба Тонка и нейната убита внучка или трагедията на габровските индустриалци. В музея на Баба Тонка в Русе доскоро екскурзоводката е казвала: „Не питайте, те са били фашисти“, но Регионалният исторически музей в Русе следи нещата да се разкриват такива, каквито са. Вече няма нищо скрито – покрито. Чрез нашите истории се опитваме истината да стигне до много читатели, четат ги и много млади хора. Статията за всяка къща включва кой е живял в нея, кой я е строил и кой е архитектът, заедно с пълната информация за страданията, които се преживели собствениците й и как са били изгонени от нея. Информацията винаги е била сверявана с няколко източника, преди всичко краеведски съчинения в съответните библиотеки и архиви в Института за паметници на културата. Почти няма име на значим българин, което да не е споменато поне косвено. Обиколили сме 24 града. Най-малкият от тях по територия може да се каже, че е Чепеларе, но там направихме прекрасни открития с невероятна бунтарска история, която се отразява и в къщите.

– Ваша ли беше идеята за тези книги?

– Идеята е наша с Александър Геров. Пътувайки много из България – на гости или за спорт, виждахме как в много градове се рушат красиви къщи. Тогава си казахме: „Защо да не ги опишем?“. Естествен, трябваше да се намери някой, който да се заинтересува от това. Вестник „Капитал“ и притурката Light ни дадоха пълната свобода да проучваме с каквито източници искаме и да напишем това, което нашата журналистическа съвест ни повелява. Била съм журналист, когато нямаше свобода и знам какво е това. И така започнахме от Варна.

– Колко къщи включвате от Варна?

– Включени са 15 в първата и 15 във втората книга. С Варна съм свързана емоционално по много линии – и любови, и хубави лета. И сега всяко лято сме във Варна. Става въпрос, например, за къщи на кметовете, които са допринесли много за облагородяването на Варна. Говорейки за Варна ще спомена също братя Ранкови, особено Коста Ранков, създал сиропиталища, столова за учениците и после изселен; името на архитект Дабко Дабков, който дори е участвал в Балканските войни, което са направили и много други български архитекти, нещо изумително за мен; имената на архитектите Фингов, Торос Тороманян и къщата с трите фасади… Европейски архитекти са идвали да строят в България и български архитекти, които са учили в Европа, са се връщат в България, тоест, имаме мост „България – Европа“, който сега се опитваме да възстановим, а някога той е съществувал.

– Кои са Вашите лични открития?

– Навсякъде направихме невероятни открития. Във Варна за себе си открих музея на художника Георги Велчев. За щастие тази къща е добре обгрижена. Много ми харесва сградата, където се е намирало преди Радио Варна, сградата на Софийска банка със скулптурата на Кирил Шиваров, който е направил забележителни неща и в София. Почти във всяка къща открих история, която ме караше да плача, съчувствайки на онези хора, които са били наказани като врагове на народа и умрели. Ако тези приказни къщи бяха предавани от поколение на поколение, дори не на преки наследници, може би много от тях щяха да се запазят. Забележителни са къщите на художниците и писателите на България. Част от тях са превърнати в музеи, има такива случаи в Казанлък и в Стара Загора. На много места открихме невероятни истории. В Самоков се намира единственото в България читалище – музей.

– Имате ли идея да продължите проучванията си?

– Имаме желание и има такива запитвания, но зависи кой ще финансира начинанието. Имаме поне още 8 града, които искаме да обиколим – Силистра, Пазарджик, Хасково, Асеновград… Ние сме само двама, с една кола и един фотоапарат. Много усилия и сълзи иска това начинание, казвам го искрено. Ако всички тези хора бяха оставени до края на живота си да работят за България това, с което могат да допринесат, то България днес би била друга държава. Плача си за родината ни, че е така срязано нейното бъдеще и затова бихме могли да направим още много неща. Има млади хора, които поеха нашата работа, ние ги цитираме и те ни цитират. Млади архитекти са направили своите проучвания, получава се прекрасна симбиоза между поколения.

– Има ли, според Вас, грижа за възстановяване на старите сгради в България?

– Има тревога и вече има добре възстановени сгради. Младите хора се тревожат, има сдружения и много сайтове. Ние не сме конкуренция с никого, правим едно и също, но по различен начин. Преди 30 години изобщо нямаше такава грижа…