„Апарт“ е дебютният режисьорски спектакъл на Илко Ганев, посветен на една специфична тема – нашата памет за българските театрали, които вече не са на сцената. Документалният спектакъл е изграден по интервюта и разкази от сборника „Артисти със сребро в косите“. Играе се на сцената на Театър „Азарян“ и бе представен на театралния фестивал във Варна. До края на 2019 г. му предстоят участия в още 2 фестивала. Идеята ще се развие и в документален филм.

В спектакъла „Апарт“ са използвани текстове от Гинка Станчева, Гергана Кофарджиева, Георги Велчовски, Дмитър Стефанов, Емилия Радева, Жоржета Чакърова, Ицхак Финци, Красимира Казанджиева, Крикор Азарян, Любомир Бъчваров, Наум Шопов, Стефан Илиев и други. В ролите влизат шестима млади актьори: Антъни Пенев, Бориса Сарафова, Димитър Крумов, Надя Керанова, Петя Бончева и Севар Иванов.

– Защо решихте да дебютирате със спектакъл, който не е предназначен за широка публика?

– Исках да направя спектакъл по документален материал, който не е художествена измислица, да бъде намесена и журналистика като интервюта, лични и искрени текстове на герои, които също не са измислени. Голяма част от хората, за които разказваме, продължават да творят и да искат да работят. Това беше най-изкушаващото за всички. Творците, за които разказваме, са част от един клуб в София, носещ името „Артисти със сребро в косите“. Запознах се с тях в САБ. Те се събират веднъж месечно, разказват си истории, с тях е и режисьорът Никола Петков, който ги е събрал и обединил. Направиха няколко спектакъла. Издадоха един сборник, в който участва и Георги Велчовски, той не е част от клуба, тъй като живее във Варна. Друга история, която засяга Варна и е включена в спектакъла, е на Гергана Кофарджиева, която разказва за трите грации на Варненския драматичен театър – Грациела Бъчварова, Ана Феликсова и Катя Динева. Тези имена, както и някои други, са легендарни за театъра. Искахме да ги осветлим малко повече, да добият национално значение, защото това е нашата памет. Мисля, че те го заслужават. Понякога някои от възрастните актьори ми се обаждат да им съдействам за покана за някой спектакъл или да искат съвет, или да ми споделят за книга, пиеса, които ги вълнуват. Обичам да си говоря с тях. Опитвам се да им помагам. Те имат ниски доходи заради малките пенсии. Изпитвам голямо чувство за вина, че нямам време да отида до Дома за ветерани – дейци на културата, имам приятели актьори в този дом, просто да си поговоря с тях. Те имат нужда от това от внимание. Все по трудно намираме време да обръщаме внимание на бабите и дядовците си. Прекъсването на връзката между поколенията е голяма. Този спектакъл е нещо като опит да се изгради мост между младите и възрастните. Понякога има друг тип каузи, като тази да направиш нещо, посвещавайки го на някого. Ако не се занимаваш със себе си може да се получи. Така успях да не се откажа. Казах си, че за да не се откажа, трябва да спра да се занимавам със себе си, да спра да мисля дали някой ще хареса спектакъла или не, дали ще ме критикува или не, дали ще бъда разбран. Творците, особено актьорите, не приемат лесно критиката и това им пречи. Казах си, че трябва да посветя спектакъла на Стефан Илиев-Чечо, който приживе е бил председател на САБ и знам, че това е по-висшата цел, а не просто аз като режисьор, който иска да шашне публиката. Така нещата се получиха.

„Апарт“ 

– Подобен спектакъл има и образователна цел, особено за хора, които се посвещават на театъра. Гледат ли го младите?

– „Артисти със сребро в косите“ направиха сбирка, на която поканиха и ректора на НАТФИЗ и му препоръчаха да измисли начин на представленията на „Апарт“ да се водят по-често студенти. Не знам кой иска да гледа спектакъла и кой ще го гледа в бъдеще. Не публиката е най-голямото ми постижение, защото все пак нашият фокус е много стеснен и се занимаваме с една конкретна тема. Намирам големия успех в това, че колегите ми актьори се запалиха и научиха повече за хората, чиито текстове изпълняват, пожелаха сами да потърсят повече информация за тях извън тази в сборника. Актьорите се припознаха в героите си. Мисля, че изборът ми на актьори е също много точно попадение. Имам им голямо доверие. Няма компромис с нито един от тях. На фестивала във Варна публиката не видя единствено Бориса Сарафова, която бе възпрепятствана и я замести Людмила Сланева. А Петя Бончева, която е от Варна и живее тук, пътува всеки път специално до София, когато имаме представление.

– Защо заглавието е „Апарт“?

– Взехме термина от „Речник на театъра“ на Патрис Павис, който беше гост на фестивала във Варна. „Апарт“ наричаме думите на персонажа, поднесени директно към публиката, а не в диалог, когато става въпрос за лично споделяне. Има един момент, в който актьорите влизат в ролите на журналисти и провеждат интервю с починалия Стефан Илиев – Чечо. Неговите отговори са компилация от автентични записи на интервюта, които той е давал за БНР в различни години. Взели сме цитати от негови интервюта в период от 20 години, в които той е гостувал в радиото и е разговарял по различни теми за театъра с различни журналисти. Стефан Илиев – Чечо беше мой приятел. Сподели с мен много мъдрости преди да си отиде от този свят. Този момент в спектакъла посветих на него и така някак условно се разделихме. Както казах, той беше причината да не се откажа, защото имаше такъв момент. Много пъти си мислех, че няма да се справя и трябва да възложа спектакъла на друг режисьор. Спечелих проект, важно е да кажа, че нямаше да има „Апарт“ без подкрепата на Столична община и Министерството на културата. Няма как да се реализират подобни спектакли, ако някой не ги финансира. И двете структури са разработили програми, които разпознават рискови, некомерсиални, но стойностни проекти, които ще достигнат до определена публика и носят конкретни послания. Това е ниша, която не е достатъчно заета и колкото повече хора кандидатстват, това ще бъде знак, че трябва да се увеличат бюджетите на тези програми и съответно и бюджетът за култура изобщо. Важно е, когато има добра практика, да се споменава.

„Апарт“ 

– Текстовете в спектакъла звучат и смешно, и сериозно, макар че става въпрос и за теми като смъртта…

– Сами по себе си текстовете не са смешни, на моменти актьорите успяват да ги направят такива. Нашият голям комик в екипа е Бориса Сарафова, тя има вродено чувство за хумор и ирония. Ако няма саморония и лекота в поднасянето на информацията, за да се приеме тя по-леко, животът става много тежък. Опитваме се да не спекулираме много с темата за смъртта и остаряването, но все пак няма как да я избегнем. Накрая всички плачат, актьорите също. Надявам се зрителите да не остават с горчив вкус, а спектакълът да действа като катарзис.

– Всъщност пенсиониран артист не може да има…

– Театралната система у нас е такава, че местата са ограничени. Актьор, който е в пенсионна възраст и има по-малко ангажименти, е заел мястото на по-млад, който може да работи два пъти повече.

– Следователно трябва да има повече частни трупи…

– Връщаме се на темата за кандидатстването с проекти. Ако кандидатстват повече хора, те ще дадат знак на администрацията, че трябва да се дадат повече пари за финансиране на културни проекти и рано или късно повече пари за увеличаване на бюджета за култура.

– Имате ли покани от други фестивали?

– „Варненско лято“ беше третият фестивал, в който „Апарт“ участва. Предстои ни участие във фестивала „Сцена на кръстопът“ през септември – радвам се, че ще бъдем част от културната програма на Пловдив. Имаме покана от фестивала „Младите в театъра“ в Ловеч. През новия театрален сезон спектакълът остава в репертоара на Театър „Азарян“. Играем го на една нова малка камерна сцена за 70 зрители.

– Следващият Ви спектакъл какъв ще бъде?

– Много искам да направя спектакъл за деца. Едно от нещата, които ме привличат, са приказките на Пушкин – „Рибарят и златната рибка“. Имам някои покани. По-важното е, че ми предстои заснемането на документален филм. Кандидатствах в НФЦ и спечелих. Сценарият е свързан отново с темата „Артисти със сребро в косите“, но не за това, което се разказва в спектакъла. Работното му заглавие е „Някога сега“. Надявам се до края на годината да започнем работа по него. Във филма ще проследим същата група възрастни актьори – как се готвят за спектакъл, как се събират и репетират, как оцеляват в динамичната пазарна среда. С колегите от САБ сме се захванали с още един проект, който също е свързан с паметта – документален албум „Сто лица на българския театър“ – за избрани актьори, които са оставили ярки следи приживе в театъра. Албумът ще излезе до края на годината и на следващия фестивал във Варна вероятно ще го представим.

Снимки: © Орлин Огнянов