„Българският път. Потенциал, проблеми, перспективи“ – есе от Георги Стоянов

„Не си въобразявайте, драги, че в България може да се купи власт, без да се продаде България.“, казва Кирил Маджаров малко преди смъртта си, поет и обществен деец, живял през първата половина на XX век. Колко пророческа истина се крие зад думите му…

Вие бяхте ли чували това име преди? Предполагам, че повечето от вас ще кажат: „Не“. Това важи и за мен. Ето и един от проблемите в нашето самосъзнание. Липсата на заинтересованост e сякаш вкоренена в нас – „това, което не ме засяга пряко, не ме и вълнува“. Колко от вас след прочита ще потърсят информация за този човек? Малцина. Любознателността е основополагащ фактор за духовната инициация на всяка личност. Стремежът към развитие, непрестанен прогрес и желание за подем са ключът към нравственото извисяване. Подобни персони, за мое огромно щастие и гордост, аз познавам. И те са тези, които връщат вярата в мен за едно по-добро бъдеще – футуристичен, но не и утопичен идеал, който следвам. Може би ще ме наречете наивен, но смятам, че България притежава неоспоримия потенциал – природен и човешки, да бъде богата страна, с просперираща икономика и туризъм… И на последно място, но не по важност – присъствието на човешки същества, доволни от своето битуване.

Ето го и фундаментът – там, откъдето започват всички негативи и неуредици. Това е нашата народопсихология. Още от малък ме терзаят толкова много въпроси – защо сме такива, защо не предприемаме нищо, за да променим реалността си?….. Но като че ли настъпи и този момент. Българите проявяват характер и трудно поклатима воля при най-различни по тематика протести, някои от които бяха добре организирани и многохилядни. Казвам го от първо лице, защото аз участвах в два от най-големите протеста – тези във Варна в края на февруари – началото на март 2013 г. Вторият, на 3 март, ме изпълни с чувства, които не съм и подозирал дотогава, че мога да изпитам – тръпка и непреодолимо вълнение, предизвикани от простия факт, че толкова много мои съграждани са се обединили около една кауза. Шумът на свирките и вувузелите, виковете, сякаш ни събудиха, накараха ни да се замислим над безперспективното си битие. Тук възниква и една от най-важните спънки – неспособността да бъдем обединени, да инвестираме в общото благо, да се грижим един за друг; да не бъдем вълци единаци в стремежа си да живеем колкото може по-спокойно…

Нека се върнем назад в миналото. Например времето, когато сме били завладени от Османската империя. България е била разпокъсана на три части – Видинско и Търновско царства и Добруджанско деспотство. Държавата е била разделена – какъв по-лесен начин да станем лесна мишена за поглъщащата като че ли всичко по пътя си Османска империя?

В съвремието ни несплотеността ни е очевадна. Само погледнете рояка панелни блокове, които са накацали като разноцветни буболечки в нашата джунгла. Гледката е поразяваща и винаги съм бил крайно възмутен от този факт, но защо тогава чужденците намират това за любопитно, дори красиво? Дали защото не са го виждали преди и го смятат за разкрепостено? Не е ли всъщност това друг проблематичен фундамент в нашата идентичност – себеподценяването и ниското самочувствие? Неща, от които ние се отричаме, хората от други националности намират за привлекателни. Но примерът беше повърхностен и не показва дълбочината на разглеждания въпрос. Бедствената ситуация, в която изпадна квартал Аспарухово преди няколко месеца е показателна – и за защитаване, и за опровергаване на тезата. Наистина, десетки доброволци се събраха и помогнаха – дали материално, дали с помощ за справяне с последиците, но тогава се обединихме. По същото време обаче, представители на високата власт се конфронтираха с варненския управник. Всъщност държавата, занимавайки се тогава с този проблем, не помогна в момента, когато това беше най-наложително. Собствената ти страна нехае за твоята съдба – жестоко, но кристално вярно…

Тук идва и ред на тоталната промяна. Уместен е и небезизвестният израз tabularasa – всичко да започне наново, на „чиста дъска“, какъвто е и разумът ни при раждането според Джон Лок. Такова трябва да бъде и състоянието на системата – да бъде готова да попива единствено нови и свежи идеи, да дава път на младите, тотално да се изчисти стария политически „елит“, за да се изгради една нова България. Тази, в която ще можеш да се изхранваш спокойно, ще доживееш пенсионирането си, ще можеш да бъдеш с децата си – да споделяш с тях важните моменти. Разбира се, за да се постигне всичко това, се изискват много труд и усилия, които ние трябва да положим. Така смятам да направя и аз. Не съм върл националист и не смятам да не се възползвам от възможност за образование в чужбина, но не желая да остана там, защото сърцето ми винаги ще бъде тук.

Страната ни няма как да се превърне в „рай за живеене“ (както често се спекулира заради чудесната ни природа) по простата причина, че истински силните държави няма да го позволят. Но въпреки всичко аз продължавам да вярвам, че промяната тепърва престои и светлото бъдеще ни чака. За да завърша най-точно, ще перефразирам известна мисъл: „Смисълът на живота не се крие в това да се оплакваш от това, което ти се случва, а в това какви действия предприемаш, за да го промениш!“.

Текстът е участвал в едноименния конкурс за философско есе, организиран през 2014 година от Философски факултет на Софийски университет. Авторът е ученик в НГХНИ „Константин Преславски“ във Варна.

Автор: Георги Стоянов