Жан-Пол Дюбоа: Пиша книги, за да се освободя и за да разполагам с времето си
Носителят на награда „Гонкур“ 2019 Жан-Пол Дюбоа за професията на писател и за романа „Всички хора не живеят в света по един и същ начин“ (Tous les hommes n’habitent pas le monde de la même façon), който му донесе престижното литературно отличие.
– Романът Ви, публикуван от издателство „L’Olivier“, бе отличен с награда „Гонкур“. Считате ли, че това е някакъв вид завършек в работата Ви като писател?
– Това е подарък от жури, което е решило, че ще избере тази книга, но не и завършек. В живота никога няма завършек, единствения, за който знам, е, за съжаление, твърде тъжен. Това е етап, определен момент, който е много по-щастлив от други, но всичко продължава. Надявам се, че животът ще продължи по същия начин.
– Прочетох, че сте решили да станете писател, за да бъдете свободен. Вярно ли е това?
– Пресметнах колко време отнемат по принцип професиите в един човешки живот. Когато се сумират времето за сън, за транспорт, за работа, за връщане от работа – задължителни неща, които се правят в живота, изчислих, че ми остава по-малко от четвърт ден. За мен това беше нищожно време. Дори не и четвърт, а една пета от деня. Още като малък си казах: „Не е възможно“. Неизбежното е част от живота. Смъртта може да настъпи във всеки един момент и тогава – край на играта. Значи трябваше да изчисля кои са не толкова разхитителните професии. Във всичко, което опитах, присъстваше журналистиката. Това е относително приятна професия, в която ти остава не малко свободно време, ако знаеш как да се оправяш. После си казах, че няма нищо по-приятно от журналистиката. Можеш да се занимаваш с книги и реших, че това е идеалният занаят. Мога да го върша, защото не се изисква диплома. Научава се с работата. Така започнах да пиша книги винаги с мисълта да си купя време, да си откупя времето, на което никой друг, освен мен, не е притежател. Не, защото е скъпоценно, а защото искам да го изразходвам по мой начин, така, както аз искам. Започнах да пиша книги, което е по-скоро приятно занимание, но най-вече освобождава живота ви, за да правите редица други неща, които си заслужават.
– Във Вашия роман „Tous les hommes n’habitent pas le monde de la même façon“ главният герой е в затвора и споделя килията с член на мотористкия клуб Hells Angels. Свободата Ви състоеше ли се в това да се опитате да си представите какво е да си в затвора за 2 години поради причина, която не става ясна веднага, а чак в края на романа?
– Ще обмисля глупостите, които ще кажа. В случая на разказвача фактът, че е в затвора, е форма на невероятна свобода. В затвора имате време да размишлявате за много неща. Подчертавам, че е в случая на разказвача, нямам предвид цялата мизерия, която може да съществува в затворите. Това си е направо лукс, защото все пак той е човек, за когото не може да се предположи, че ще попадне в затвора. Тоест, тези 2 години ще му позволят да преосмисли света, живота си и спомените си, да живее със своите мъртви, да преживее това минало и да разбере много неща. Според моя замисъл затворът е форма на бягство от истинския живот. Често, когто нещата не вървят, си казвам: „По дяволите, ако бях в пандиза или в психиатрия, щях всичко да сложа на мястото му“. Струва ми се, че по отношение на свободно време и разбира се, ако не хитруваш, това е моментът, в който идеите могат да си дойдат на мястото.
Снимка: © www.academiegoncourt.com
Откъс от интервю на www.franceculture.fr
