Странджа в божури и зеленика

Тръгваме рано с много натоварен маршрут. Първата спирка трябва да бъде манастирът „Св. Георги” в Поморие, където имаме среща с директора на Музея на солта.

Докато чакаме, разглеждаме манастирчето. Красиво подреден двор, с камбанария, под която е вградено аязмо. В него се пази духът на древната история – в близост до извора е намерена оброчна плоча с образа на Свети Георги, вградена сега над вратата на черквата. Тя е много оригинална – малка, стара черквичка е вградена в голяма, построена в по-късни времена. Има изписана история за лечебните свойства на водата от извора и  за това, че може да съществува толерантност между различните етноси.

Музеят на солта се намира на брега на единствените останали общински солници в Поморие. С големи усилия директорът Милчо Скумов и бай Киряк с внуците си се стараят да запазят спомена за стария занаят. Той не е претърпял големи промени от древността до наши дни по отношение на операциите за добиване на морска сол. Богат снимков материал разказва за това.

Музеят поддържа връзка с производители на морска сол от цял свят. Въпреки че Бургаските солници са с по-голяма площ и производството там е по-голямо, поморийската сол се смята за по-качествена.

Заобикаляме големия Бургаски залив и навлизаме в пътя за Малко Търново. При местността Бялата вода спираме за малка почивка пред чешмата с 8 чучура (само един не тече).

Оттук започва Странджа – цялата защитен природен обект и отделно няколко резервата със специално значение за определени видове растителен и животински свят: „Силкосия”, „Лопушна”, „Витаново”, „Средока”, „Тисовица”.

Отправяме се към Петрова нива – странджанското Оборище. Пред големия паметник полагаме цветя и с интерес изслушваме кратка история за Илинденско-Преображенското въстание и значението на местността Петрова нива.

Пристигането ни в село Бръшлян предизвиква раздвижване сред малкото жители. Селцето е с дълга и славна история. В околностите са открити много следи от времето на траките, всяко от малките параклисчета, скрити в дебрите на планината, претендира да е наследник на Парорийския манастир, в който е пребивавал Григорий Синаит – основоположник на исихазма. Старата черква „Св. Димитър” е запазена заедно с килийното училище. В олтара й се намира древен жертвеник с надпис на старогръцки. Предполага се, че църквата е строена върху основите на древна култова сграда. В надписа се говори за жрец на Дионис. Ал. Фол отбелязва, че това е „живо присъствие на Дионисиево представление”, свързвайки спецификата на кукерските празници в Малкотърновско и Лозенградско. В черквата е запазена и друга отлика на старите храмове – оградена с решетки част от наоса като „женска черква”.

По време на Илинденско-Преображенското въстание и преди него Бръшлян става известно т. нар. „сърмашишки афери”. Още преди въстанието тук шетали чети и една от „аферите” става причина да се напише химнът на въстанието – „Ясен месец веч изгрява…” В песента е отразена борбата на българското население и е възпят подвигът на местните войводи Пано Ангелов и Никола Равашола.

Днес малкото останали жители се занимават основно със селски туризъм – правят демонстрации на селска мъжка и женска работа с местни стари оръдия на труда, разхождат туристите с каруци до околните забележителности, водят ги „на лов” с фотоапарати и камери за растения и животни. Произвеждат единствено тук в България т. нар. „манов мед”. Подредена  е етнографска сбирка и има група певици на местни напеви.

В късния следобед пристигаме в Малко Търново. Успяваме да разгледаме сбирката за особеностите на странджанската природа. Тя е подредена така, че да възпитава у децата и младежите любов и грижа към растенията и животните, много от които не се срещат на друго място не само в България, и в света. Тук помагат снимки, популярни филмчета и най-вече беседа със специалист, който отговаря на всички въпроси.

Докато се стъмни обикаляме из живописното градче. Минаваме край камъка, на който са записани 3 легенди за името на селището. В центъра са изворите Малък и Голям Вриз (извор). Старите къщи са от т. нар. странджански тип с особена конструкция и облицовка с летви. Голяма православна черква със заключена врата, олющена фасада и неприветлив вид рязко контрастира с със скоро обновената католическа църква, разположена сред чист, подреден двор с цветя и храсти. Любезно ни посреща възрастна жена и ни разказва за местните католици – от източния обряд. Показва ни осветеното от Папата копие на Ченстоховската Св. Богородица.

На другия ден докато пътуваме към село Кости, слушаме обясненията на нашия водач за особеностите на Странджа – нейният специфичен климат, интересното разположение на дъбовите и букови гори и техният подлес, влиянието, което оказват сушата и влагата на местните растения. Тук-там се виждат залесени с бор места, за което той казва, че е голяма грешка. На мястото на изсечени широколистни гори трябва да се засаждат пак такива, за да се запази структурата на почвата и разнообразието на подлеса.

Край пътя са нацъфтели божури. В далечината се виждат високите хребети на планината зад границата и обвитият в лека мъгла най-висок връх Махиада – 1031 м.

Минаваме през село Граматиково и край местния курорт Качула. Стигаме село Българи, където се пазят истинските традиции на нестинарските танци. Тук се играе само на 3 юни – празникът на Св. св. Константин и Елена по стария календар. В Гърция се намира селото, от което са се преселили нестинарите и само там се спазват същите традиции. Там на този ден привечер всички излизат накрай село да чакат дали ще се завърнат техните преселени близки. Оттук пътят навлиза в резервата „Силкосия” – първият резерват, създаден в България още през 1933 г. с указ на цар Борис ІІІ.

Навлизаме в царството на зелениката, странджанската. Край пътя все по-често се появяват храсти с красиви цветове, събрани в букетче. Странджанската зеленика е от рода на рододендроните, които са 1200 вида. Старопланинската зеленика не е от същия вид и това прави местната уникална. Със същото название се среща и друго растение от семейство „Рози” – лавровишня.

В село Кости разглеждаме етнографската сбирка, любуваме се на местната черква с интересно архитектурно изпълнение. Към групата ни се присъединява местен водач за пешеходния маршрут. През обработени нивички, по въжен мост, който се люлее заплашително, покрай чешмичка с беседка за почивка, след стръмно изкачване и слизане стигаме река Велека. По брега са нацъфтели безброй храсти. На някои листата са като опърлени. Тази зима беше толкова дълга и студена, че вечнозелената зеленика не е могла да издържи.

Трябва да преминем реката, за да стигнем до едно от десетките параклисчета, пръснати в планината. Скрити „вдън горите” сред тишина, те създават чувството за душевен мир и спокойствие след преодоляването на препятствията до тях.

Връщаме се в селото по същия път. Жалко, че хубавите неща свършват бързо. Сбогуваме се с любезните домакини и водачи.

Правим разчет на времето и се насочваме на юг към резервата „Силистар”, по крайбрежието до Резово и граничната Резовска река. На граничния пост проверяват документите ни и след като се уверяват, че на тези години едва ли ще имаме сили да прескочим или преплуваме реката, ни пускат да преминем в компанията на двама сержанти. С тях отиваме до самия бряг с обещанието да не вадим фотоапаратите. Реката тук е разделена на половина – българска и турска. На отсрещното полуостровче се вижда турският страж.

След малка разходка из рибарското селце тръгваме обратно. На връщане спираме за малко край моста над река Велека, близо до устието й. Пътят върви покрай пленителни малки заливчета, сякаш захвърлени в морето скали, а малките островчета по южното Черноморие създават допълнителна прелест на гледката.

Пребродихме още един кът от България. А има още толкова много…

© Боянка Койчева

Авторката на текста е потомствен турист, член на клуб „Ветерани“ към туристическо дружество „Родни балкани“ – Варна.

Автор: Боянка Койчева