Заз: „Нямам желание да ставам посланик на френската песен“

На 10 ноември излезе новият албум на Заз Paris с кавъри на известни песни, посветени на френската столица. Третият албум на една от най-популярните днес френски певици включва класики, изпълнени някога от Морис Шевалие, Шарл Трене, Едит Пиаф, Шарл Азнавур, Лео Фере, Жо Дасен и други.

В албума Paris Заз изпълнява и 3 дуета с Шарл Азнавур, Тома Дютрон и канадката Ники Янофски. В интервю певицата разказва за страстта си към джаза, за срещата си с Куинси Джоунс, продуцент на албума, за Париж и славата.

– Не мислех, че ще се видим толкова скоро…

– Виждаш ли как стана бързо…

– Този албум сякаш се е случил между другото…

– Точно така. Започна случайно, по време на среща с хората от моя лейбъл и моя музикален мениджър. Изведнъж всички обединиха идеите си. Аз говорех за Париж и за хората, с които имам желание да работя във Франция и в чужбина. Вече ме бяха питали дали няма да направя албум с кавъри на известни френски песни. Говореха ми за Едит Пиаф. Аз обаче нямах желание да започвам. Нямам желание да бъда посланик на френския шансон в чужбина. Не ми стоварвайте този товар. (смее се)

– И все пак ти си френската певица, която продава най-много албуми в чужбина.

– Това определение ме смущава. Струва ми се, че звучи елитарно. Аз не съм представител на френската песен, а само на малка част от нея. Просто искам да доставям удоволствие, като и аз си доставям удоволствие. Така дойде идеята за джаз албум. И в главата ми изникна името на Куинси Джоунс.

– Който е продуцент на този албум. Защо той? Това детска мечта ли бе?

– Първия път, когато споменах името му, никой не ми обърна внимание. Вече го бях търсила за втория ми албум Rectoverso, но не ме взеха на сериозно. Този път си казах ,че щом ще правя кавъри на френски песни с джаз, трябва да ги направя с Куинси. Отдавна го исках. Понякога сънувам и знам, че сънищата са истина. Мога да се съмнявам в много неща в живота ми, но когато сънувам, знам, че това ще се случи. Обърнахме се към него, всички се страхуваха да не бъдат разочаровани. В крайна сметка получихме положителен отговор. Хората от екипа на Куинси също бяха изненадани, защото той е отхвърлял доста проекти.

– Доколкото знам, не говориш добре английски език. Как си общувахте с Куинси Джоунс?

– Странно е, но смятам, че всичко се дължи на нашия ентусиазъм заради факта, че правим музика заедно. Все едно сме се познавали. Той е много находчив. Първо започнахме да работим през Skype с Джон Клейтън, неговата дясна ръка. Той бе диригент на биг бенда и автор на аранжимента на няколко парчета. Щом се срещнахме с Клейтън, се хвърлих да го прегръщам. Чувствах се като 4-годишна. Той и Куинси са хора на възраст, но са успели да запазят детското си любопитство.

– Този албум щеше ли да се случи без Куинси Джоунс?

– Отдавна исках да правя джаз. С моите музиканти прекарахме една седмица заедно, свирихме, ядяхме и спяхме на едно място, без да си даваме сметка за времето. Изсвирихме всички песни, които знаехме и се забавлявахме да ги изпълняваме в различни варианти. За да дам пример, SouslecieldeParis придоби славянско звучене. (смее се) Някои идеи се превърнаха в нещо наистина хубаво.

– Джазът на Заз бе познат досега само от концерти, но с албума Parisзапочва нов етап.

– Винаги съм правила джаз, но имам чувството, че е новост за хората. Някои ми казват, че това е много добро развитие. Тези, които са слушали само албумите ми или радио, познават само една част от това, което правя. Но тези, които са ме виждали на сцената знаят, че мога да пея и салса. Днес дори е модерно сцената да прилича на джаз клуб. Освен това ми харесва смесицата от стилова, затова идеята за албума Paris ми допадна. Защото това е град, в който присъства тази смесица от култури. Впрочем, Paris не е джаз албум. В него има и госпъл, и суинг с цигански елементи…

– Дуетите с Шарл Азнавур и Тома Дютрон увеличават списъка на големите имена, с които си си сътрудничила. Защо с тях, а не с други?

– Шарл Азнавур е икона на френската песен, един от последните от това поколение. Когато се запознах с него, той бе като отворена книга. Голям ентусиаст е. На 90 години все още е любопитен за всичко. Това е очарователно!

– От една страна известни изпълнители приемат да работят с теб, албумите си изчерпват, от друга критиките към теб са все по-остри. Как си го обясняваш?

– Миля, че това е неизбежно. От момента, в който започнат да те харесват, започват и да те мразят. Днес успявам да се издигна над това. Има хора, които не ме подкрепят. Не го разбирам. Защото съм пяла на улицата ли? С цялото ми уважение към пънкарите, никога не съм живяла на улицата. Не знам как някой може да вярва на това.  

– Париж, за който пееш днес в новия албум съответства ли наистина на реалността или е само плод на въображение?

– Установих, че всички тези песни са все още много актуални. Изпитвам необходимост да се зареждам с радост. Когато пея, това ми носи радост. Струва ми се, че във Франция се обръща повече внимание на негативните неща, докато наред с това много хора създават нов облик на обществото и предлагат други неща. И тези хора не са под светлината на прожекторите. Това ми се струва много лошо. В Париж, по време на Окупацията, е имало някаква лекота. Възпявали са свободата, докато не са я имали напълно. За мен Париж е това. Именно тук всичко е възможно, тук се създават нови неща.

– Тук и ти стана известна.

– С този албум също така отдавам почит на този град, който ми позволи да успея във всичко, което правя днес. В Париж има много поезия и общуване. Можеш да отвориш много врати. Когато пристигнах тук, веднага разбрах, че мога да получа голям опит.

– Какъв е първият ти спомен от Париж?

– Когато дойдох да видя най-добрата ми приятелка, танцьорка. Но тогава само се засякохме, защото когато пристигнах, тя замина за Брюксел. Имаше нещо много възбуждащо страстите. Почувствах се обзета от енергия. Струваше ми се, че трябва да опозная всичко.

– Къде в столицата се чувстваш най-добре?

– Съжалявам, че няма много зелени пространства. Там се чувствам най-добре, сред зелените пространства.

– Още ли се разхождаш из улиците на Париж, въпреки известността?

– Да, но признавам, че не го правя често. Когато изляза на разходка чувствам, че съм наблюдавана. Това е свързано с известността, но ми пречи. Освен това съм податлива на това, което се случва. Ако нещо се раздвижи край мен, веднага го усещам. Като хора, които започват да правят снимки, без да ме питат. Предпочитам да дойдат при мен и да ми кажат: „Мога ли да направя снимка?“, отколкото да ме снимат тайно. Мисля, че това е проява на неуважение. Мога да го разбера. За тях съм по-скоро образ, отколкото човешко същество. Други си шушукат: „Видя ли, това е Заз“. Името ми ясно се откроява. Много странно усещане е това.

– Не се ли страхуваш, че могат да те обвинят в опортюнизъм, като издаваш албум с кавъри, както правят днес мнозина?

– Знам, че ще ме съдят. Ние направихме аранжиментите. Албумът не бе направен така, че после просто гласът ми да се запише. Работих върху албума от началото до края. Потопих се в работата. Надявам се, че ще има хора, които ще оценят работата, която сме свършили. Много съм горда с този албум. За нас бе голямо удоволствие. Толкова по-зле, ако хората не го харесат. Опитът, който придобих с този проект, бе много обогатяващ. Доволна съм. 

www.chartsinfrance.net

Автор: Жонатан Амар