Пол Томас Андерсън: Публиката приема всичко от момента, в който е емоционално въвлечена

Режисьорът на „Магнолия“ и „Буги нощи“ Пол Томас Андерсън е по екраните по света с нов филм. „Вроден порок“ (Inherent Vice) по едноименния роман на Томас Пинчън събира актьорите Хоакин Финикс, Джош Бролин, Оуен Уилсън, Бенисио дел Торо и Рийз Уидърспун.

Интервю на списание Premi?re.

– За какво напомня „вроденият порок“ в заглавието? За хипи движението, за любовта или за самата Америка?

– Трябва да се прочете книгата на Пинчън. В нея ще откриете определението. Той разказва за красивите неща, които могат да се разрушат във всеки един момент. И въвежда образа на Шаста, бившата приятелка на героя на Хоакин Финикс, както тези момичета, които се поставят на пиедестал, които се гледат като принцеси, забравяйки, че са човешки същества като нас със своите вродени пороци. Този образ е характерен както за Америка, така и за хипи революцията, която е опорочена още от зараждането си. Какво гениално заглавие! Но и голяма отговорност…

– Такова би могло да бъде заглавието на доста Ваши филми…

– Пинчън е много силен в заглавията, няма спор. „Гравитационната дъга“, „Срещу деня“ – прекрасно. Това би било идеално заглавие за „Учителят“.

– Между „Гроги от любов“ и „Ще се лее кръв“ изминават 5 години, още 5 между „Ще се лее кръв“ и „Учителят“. „Вроден порок“ излиза само 2 години след „Учителят“. Означава ли това, че филмът е бил лесен за правене?

– Не, изобщо не е така. Посветих 5 години след излизането на „Ще се лее кръв“ на написването паралелно на „Учителят“ и „Вътрешен порок“. Намерението ми бе да направя двата филма бързо.

– По време на снимките на „Учителят“ ли разбрахте, че Хоакин Финикс е идеалният актьор за „Вътрешен порок“?

– Не, това бе труден процес. Три месеца от времето ми минаха в монтаж на Учителят и в оплакване, че не мога да намеря актьор за Вътрешен порок. През това време Хоакин Финикс е бил през цялото време пред очите ми, но той толкова бе влязъл в ролята на персонажа от „Учителят“, че не можех да си го представя в друга роля. Но един ден осъзнах, че именно той е човекът, от когото имам нужда. Сигурно защото всички режисьори, които вече веднъж са работили с него, го пренебрегват. Той е отдаден и благороден човек. И забавен. Не знам дали хората си дават сметка колко забавен е Хоакин. Но не знам всъщност какво мислят хората за него.  

– Не знам. Че е налудничав?

– Несъмнено малко, но колкото мен и Вас. Създал си е такава репутация на смахнат с филма „Още съм тук: Загубената година на Хоакин Финикс“ (I‘mStillHere: TheLostYearofJoaquinPhoenix), но всъщност не е такъв. На първо място е голям актьор. Наистина голям актьор.

– Значи Лари „Док“ Спортело, частният детектив от „Вроден порок“, може да бъде и морякът Фреди от „Учителят“ … Това са двама души, които не могат да се приспособят в свят, който не разбират.

– От такава гледна точка – да. Това са и много сантиментални хора, които търсят любов, но Фреди е много по-потиснат от Док. Двамата имат напълно различни вкусове по отношение на дрогата. Фреди пие повече, отколкото трябва, Док пуши трева. Това е голяма разлика.

– Помислих си за това, защото „Ще се лее кръв“, „Учителят“, „Вътрешен порок“…

– Да, има развитие.

– Нещо като трилогия за Америка от ХХ век…

– Идеята ми харесва за тези три филма, създадени един след друг, макар че целта ми не е била да направя трилогия за американската история. Ако го бях обявил така щеше да е много нескромно. Когато Пинчън разказва за Америка или за „големи теми“, никога не го прави, все едно си на училище. Прави го забавно и интересно. Винаги е по-добре да разказваш истории по такъв начин.

– „Вътрешен порок“ се вписва в традицията за филмите, посветени на Лос Анджелис. По различен начин ли се снима градът, когато си роден там или Лос Анджелис си остава кино територия дори и за свикнали с града като Вас?

– Това е сложен въпрос. Прекарах детството си, повлиян от Китайски квартал“ и трябва да призная, че възприятието ми на града бе определено от този филм. Да припомня, че режисьор на филма е поляк (Роман Полански). Мога да посоча още много примери – от „Булевардът на залеза“ на австриец (Били Уайлдър), до „Живот на скорост“ от датчанин. Няма нужда да си от Лас Анджелис, за да снимаш там велики филми. Вижте Джорд Лукас – никога не е бил на планетата Татуин, но описанието, което прави, е повече от достоверно. Това е силата на киното. Научих се да живея в този град, да го разбирам и да го снимам благодарение на филмите, направени там от чужденци.

– Но Вашата гледна точка е различна, нали?

– Разбира се, винаги твоят собствен опит се намесва в киното. През 80-те и 90-те започнах да се потискам от образа на града в повечето филма. Там все показваха едни и същи места – плажът Венеция, Бевърли Хилс, Родео драйв… С приятелите ми се възмущавахме, защото това не отразяваше ежедневието ни. Желанието ми да правя кино е породено донякъде от това, от желанието да покажа истинския живот в долината Сан Фернандо. Предполагам, че парижани реагират по същия начин, когато видят Айфеловата кула в някой филм. При мен е същото, но по отношение на палмите. Правилото, към което се придържах в „Буги нощи“, бе следното: Nofuckingpalmtrees!.

– Пинчън е писал доста за Калифорния, но той произхожда от Ню Йорк…

– Да, той е също аутсайдер, който насочи гледната ми точка към града. Пинчън е велик „калифорнийски ездач“. Най-голямото клише за Лос Анджелис е да се казва, че това е място, където можеш да се изгубиш, където властват суетата и перверзията. Това впрочем, е съвсем вярно, но е казвано толкова пъти, че не виждах смисъл и аз да го повтарям. Пинчън разказва за Лос Анджелис като личност. Написал е велики страници за това. Той вижда неща, които другите не могат.

– Началото на кариерата Ви, от „Буги нощи“ до „Гроги от любов“, е под знака на Олтман. Струва ми се, че от „Ще се лее кръв“ започнахте да бягате от неговото влияние. И сега предлагате сюжет в стил Чандлър от 70-те години, за готин детектив. Навлизате в територията на личното. Нарочно ли го правите?

– Не, но това доказва едно нещо – Олтман е обхващал толкова голям периметър от киното, че каквото и да направиш, насъзнателно следваш стъпките му. Истината е, че почти се опитах да забравя личното. Не за да убия бащата, да избягам от сянката на ментора си или нещо друго. Филмът е част от моето ДНК, знам го наизуст. Така е с „Големият Лебовски“ – обожавам този филм, но защо да имитирам нещо, което вече е направено прекрасно? Във „Вроден порок“ детективската история е просто претекст, начин да се задвижи интригата и да се следва персонажът Спортело, как той шества из света; да се представят разсъжденията му за човешките взаимоотношения, за любовта и за Америка. Това прави Пинчън в книгата си и истинската ми амбиция бе да бъде верен на Пинчън.

– От няколко филма насам все по-малко като че ли Ви интересува логиката. Отдавате място на поезията, на асоциациите между различни идеи. Харесва ли Ви зрителите да си излизат от залата малко объркани?

– Нямам нищо против. Логиката в киното не трябва да заема повече място от необходимото. Това, което си забранявам, е да изневерявам на емоционалната логика. Много от тези идеи идват по време на монтажа. Когато замисляш филм, трябва да подходиш логично, трябва да си зададеш въпроса как ще преминеш от точка А до точка Б. Захванеш ли се веднъж с монтажа, можеш да преобърнеш всичко. Това е моментът, в който емоционалната логика взема връх, изпитваш истинското усещане, че ще си общуваш със зрители. И публиката ще приема всичко от момента, в който е емоционално въвлечена.

– Случва ли Ви се да снимате сцена, без да знаете смисъла й?

– Може да се случи в моменти на разсеяност, на умора, в края на деня. Когато искаш да експериментираш или когато се чувстваш много сигурен в себе си. Все пак е трудно да си позволяваш подобни неща, особено когато се снима Хоакин Финикс. Той непрекъснато задава въпроси, трябва да мога да му дам отговори.

– Казвате, че искате „Вътрешен порок“ да „прилича на песен на Нийл Йънг“. Посочвате като естетическо влияние филм, заснет от Йънг през 70-те години, Journeythroughthepast. Всъщност присъствието на Хоакин Финикс, неговите големи бакенбарди, почит към Нийл Йънг ли са?

– Не, не е точно така. Чували ли сте комикса The Fabulous Furry Freak Brothers?

– Не.

– Този комикс е много популярен в края на 60-те години. Разказва се за трима братя, които прекарват времето си в търсене на дрога. Смесват се забавни приключения и философски разсъждения за дрогата. Единият брат Фет Фреди, намира случайно торбичка с кокаин, поставя я на прозореца, но въздушно течение я отвява. Ей такива неща… Много е интересно. Има огромно влияние върху „Вътрешен порок“. Дадох комикса на Хоакин да го прочете. Сигурен съм, че ще Ви хареса, ако го прегледате. 

Автор: Федерик Фубер