„Нощ-Ден“ – разказ от Камен Петров

Стана светло. Новороденото проплака и предпазливо заопипва Света с пробуждащите си се сетива. Страхуваше се. Чувстваше се беззащитно, голо и само. Пъпната връв вече му липсваше. Тук беше прекалено светло, прекалено шумно и май вече щеше да му се налага да се справя без чужда помощ.

“ – Откъде да започна, Ваше Величество? – попита Белия заек.

– Започни от началото – отвърна кралят рязко – продължи по-нататък, докато стигнеш до края. Тогава спри.“

„Алиса в страната на чудесата“, Луис Карол

Този разказ се посвещава с любов на Светла.

Стана светло. Новороденото проплака и предпазливо заопипва Света с пробуждащите си се сетива. Страхуваше се. Чувстваше се беззащитно, голо и само. Пъпната връв вече му липсваше. Тук беше прекалено светло, прекалено шумно и май вече щеше да му се налага да се справя без чужда помощ. А и пространствата бяха огромни. Някой внезапно го потупа с груба длан по дупето („Мамо!“- прииска му се да извика) и сега вече то здравата се разрева, Божичко …

„Божичко, каза си Бебето, гледайки с широко разтворени очи Света наоколо. – Колко са стари, грозни и тромави. И си въобразяват, че знаят всичко. Мислят си, че са вечни. Вече са забравили откъде са излезли. Не им се връща ТАМ … Вземай си обратно тази тъпа дрънкалка, глупако! Да, да – на теб говоря – дядо. Виж го само как се прави на маймуна – май тук всички са откачени – не може ли да ми каже човешки какво иска?“ То засмука палеца си и мислено пролази по стената, където се сви в ъгъла между ланшните паяжини и се вгледа с недоумение в грозните, стари, тромави хора под себе си, които се щураха като мравки из стаята, където …

… където Детето се бе свило под масата, само. Гърмеше музика. Възрастните смешно подскачаха и се въртяха в безсмислен кръг под звуците й. Някои вече бяха пияни. То гледаше краката им изпод покривката, стиснало стара снимка на дядо си в ръце. Нощта напредваше. Краката наоколо ритмично потропваха. Хората се веселяха. Детето мислеше за дядо си. Никога, никога нямаше да го забрави. Вчера той си беше отишъл завинаги („Татко!“, ридаеше безутешно маминка), а днес тези тук играеха ли играеха …

… играеха ли играеха, а Момчето се бе свило уплашено до стената и бе на крачка да се разплаче. Татко и маминка играеха любимата си игра – правеха си скандал. „Курва! – крещеше баща му и удряше с юмрук по масата. (Това обаче не му стигна. Играта явно му се удаваше) – Курва! Върви, върни се при оня твоя нещастник!“… „Импотентен алкохолик! – уж спокойно отвръщаше маминка и методично трошеше на пода булчинския си сервиз – Бездарен писач! Мухльо!“… Играта им нямаше край. Беше безинтересна. беше скучна. Обикновено го разплакваше. Когато порасне, никога няма да играе, реши Момчето и сви юмруци – никога, никога …

… никога ли няма да порасна, простена мислено Юношата, свит в горещата влага на леглото си. Излезе потен на терасата и загледан в обвития в смог вечерен град, изпуши една от цигарите на баща си. Имаше отвратителен вкус! Всъщност Юношата се чувстваше ужасно всеки път, когато правеше това (а и онова – лепкаво-блудкаво-соленото върху самотните си чаршафи), но то му помагаше да се чувства и малко по-добре, малко по-зрял, малко по-мъж. Усещаше как с всеки изминал ден растеше, но и усещаше как с всяка нощ, изтъкана от копнежи, кошмари и полюции, загубва по нещо от себе си. Вече не помнеше деня, в който се беше родил. Забравяше как дори е изглеждал дядо му (а толкова, толкова го обичаше!). Скандалите в къщи – „игра“, все още с ненужен евфемизъм ги наричаше маминка – вече посребрена, състаряваща се пред очите му женица – отдавна не предизвикваха нищо друго в него, освен презрение и досада. Той захвърли недогорялата цигара. Мечтаеше за деня, в който щеше да се махне. Ох, кога щеше да стане войник!? Тогава всичко щеше да бъде по-различно, по-истинско и по-добро, да …

… „Да, каза си Войникът и невярващо се взря във все още топлия труп пред себе си. – Да, той е мъртъв. Той е мъртъв, по дяволите, и аз го убих! Не го мразя. Не сме във война – нали само си играем на войници в тази казарма? Дори не го познавам, а го убих. И то само, защото глупакът е решил да прескочи точно тази ограда, която не трябва. Защо?! По е мъртъв и от пълнен шаран на фурна, а аз съм и въдичарят, и главният готвач. АЗ СЪМ УБИЕЦ!“ … Войникът се сви до трупа в топлия августовски здрач и …

… и се взря критично в огледалото. Да-а, беше един представителен Млад Мъж. Току що дипломиран юрист. (Божичко, как да го повярваш?!). Усмихна се криво. Пълен отличник, доктор на юридическите науки, дипломант на най-престижния университет … А днес бе първия му работен ден. Бяха го взели най-сетне на работа, след единадесет дълги, тягостни месеца без пукната пара в джоба … Барман в заведение за бърза закуска. Чудесно! Ама направо прекрасно! Въобще, наситен ден. Вчера бе погребал майка си, днес го приеха на работа, а довечера е на рожден ден с много музика. Страхотно …

… „Страхотно, миличка!“ – простена Мъжът и тя с удвоена охота се залови за работа, докато той отново се загледа с досада в тавана … „Няма ли най-сетне да свършва, Божичко, колко ли още проклети минути! Десет? Двадесет? По дяволите, как се набутах в това идиотско положение?!“… Замисли се без болка за тазсутрешния скандал с жена си и присви устни. „Курва! – крещеше той, блъскайки с юмрук по масата – Курва! Върни се при оня твоя нещастник, както там се казваше!“… „Импотентен лигльо! – отвръщаше му безстрастно тя и трошеше булчинския си сервиз в пода – Бездарно адвокатче! Мухльо!“ … А бяха толкова влюбени двамата, имаха такива големи планове за …

… вечерта, а беше още далеч, мамка й! Зрелият Мъж внезапно скочи от бюрото и откъсна от кабела звънящия безспирно телефон. Мразеше това копеле! И бюрото си мразеше, и проклетия си кабинет, и въобще цялата си престижна, скъпо платена, идиотска професия – от зори до мрак, от осем до пет, ден след ден, всеки месец (четиридесет дни платена отпуска), всяка проклета година – до края на живота си. Грабна телефона и с гневни крачки влезе в стаята на секретарката, където тя (облакътена на СВОЕТО бюро, което сигурно също мразеше), пушеше без удоволствие цигара и изпълваше въздуха с миризмата на мигрената си и с натрапчивия си евтин парфюм. Зрелият мъж отвори прозореца, изхвърли телефона навън, после се обърна към бюрото й. „И теб мразя, кучко!“ – изкрещя той и се върна все пак в офиса, където за днес го очакваше още доста работа …

… „Работа, работа – д-а-а, каза си умислено Възрастният Човек – цял живот блъскаш и докъде я докарваш. Доникъде. Децата се пръснаха. Загубих интерес към всеки и всичко. Внукът ме гледа сякаш съм маймуна, всеки път, щом му донеса дрънкалка, а щом умра, на третия ден ще ме забрави. Започнах да остарявам … О-о-х! Сещам се отново за лицето на дядо си. Толкова бе измъчен, бедният, толкова изстрада… И къде отидоха всички?! Дядо, баба, маминка, тате. Че и жена ми, Бог да я прости. Къде?! Защо, Господи, ЗАЩО“?! Приплака му се, както когато беше Дете и …

… Старецът наистина се разрида. Това беше краят – усещаше го. Той напрегна за последно умиращите си сетива: Светът изсивяваше. Беше го страх. Чувстваше се беззащитен, гол и сам. Пространствата се свиваха … Опита се да се взре ТАМ – ОТВЪД със слепите си старчески очи, но очевидно никой не го очакваше.

“Мамо”, прошепна Старецът, а сълзите докрай се стичаха по бузите му, в очакване някой нежно да ги приласкае с устни.

После стана тъмно…

© Камен Петров

Автор: