„Язовирът“ – разказ от Иван Евтимов (част 2)

Автомобилът сякаш се плъзгаше по шосето. Той ослепяваше с мълниеносните си отблясъци, които слънцето изтръгваще от никелираните му части и милваше окото с приглушеното сияние на тъмносинята си лакировка.

– Забеляза ли, че на задния калник има олющено парче от боята?

– На кой заден?

– Пак на десния.

– Не съм.

– Ти никога нищо не забелязваш.

Мъжът не отговори. Караше съсредоточено и малко сковано, както всички начинааещи шофьори, но на задното стъкло вече нямаше предупредителния знак.

– Неуверен не изпреварвай! – каза жената.

– Знам.

– Знаеш, но изпреварзаш.

Мъжът не отговори. Минаха през гората. Зелените клони на дърветата образуваха сенчест свод над шосето и само по средата заедно с разделителната бяла линия, тичаха и слънчевите зайчета.

– Тръгнем ли на път, винаги се страхувам, че нещо сме забранили.

– Възможно е.

– Ти винаги нещо забравяш!

Мъжът не отговори. Бяха навлезли в планината. Моторът се задъхваше и мъжът превключи скоростта.

– И този път не успя да накараш Владо да дойде с нас – каза жената.

– На младите не им се ходи по селата.

– Много пари му даващ.

– Късно е.

– Знам я твоята теория, но нашето дете не е такова.

Мъжът не отговори. Пътят се спускаше вече към равнината и на него му се струваше, че завоите следват по-често и са по-остри. Добре се справяше с завоите, но те все още му струваха много напрежение. Най-после шосето се изправи. Мъжът с облекчение се облегна назад и натисна газта.

– За къде бързаш?

– За село.

– За кръчмата. Не разбирам защо трябва да стоиш до полунощ със селяните и какво толкова разговаряш с тях.

– Колко пъти ще ти казвам, те са мои съученици.

Жената не отговори. Обърна глава в дясно и зачака появата на язовира. Знаеше много добре къде точно се намира, но винаги неговата поява беше неочаквана за нея.

Заедно с язовира изкочи и огромният хладилен камион. Профуча със същата скорост, със същия мощен тътет и дрънчене на железа. Този път мъжът водеше колата спокойно, но в момента на разминаването и двамата усетиха тръпка на страх.

– Убийци! Това не са шофьори! Съд за такива! – каза жената за да се успокои напълно.

Мъжът не отговори. Наближаваха вече селото и жената забравила за камиона се размърда на седалката, за да заеми подобаващата й се поза. Отстрани на шосето се виждаше напуканата от сущата земя. Беше горещо. И двамата се потяха и си мислеха, че на сутринта трябва да станат рано и да поливат.

*   *   *

Автомобилът се носеше със свистене по мокрото шосе. Чистачките щракаха равномерно, отвеждайки водните струи към ъглите на стъклата и техния шум създаваше допълнителен уют в затоплената кола. Всъшност времето беше топло, но вида на мокрото шосе, разкаляната земя, облаците, които докосваха върховете на дърветата и нестихващия дъжд създаваха илюзията за студ.

Жената потръпна зиморничево и каза сърдито:

– На олющените от боята места, ламарината ще ръждася.

– Няма – отговори мъжът – на тази кола и трябва много повече вода, за да ръждася.

– Винаги търсиш начини да оправдаеш мързела си.

Мъжът не отговори. Минаваха през гората и отново, както през пролетта мириса на зеленина надви бензиновите изпарения.

– Тръгнем ли на път, винаги се страхувам, че нещо сме забравили – каза жената – Взе ли мушамите за дъжд?

– Не помня. Струва ми се, че ги взех.

– Струва ми се…Дано си ги взел. Ти винаги забравяш нещо!

Мъжът не отговори. Бяха навлезли в планината. От едната страна на шосето се издигаха стръмни скали, а от другата зееше пропастта. От скалите се стичаха малки водопадчета, водата пресичаше шосето и се загубваше към пропастта. Мъжът превключи скоростта.

– Пак не успя да накараш Владо да дойде на село – каза жената.

– В такова време и на мен не ми се тръгваше.

– Знам ги твоите теории.

Мъжът не отговори. Пътят се спускаше към равнината. Дъждът беше направи завоите хлъзгави и спускането беше по-трудно от всякога. Колата се занасяше, мъжът непрекъснато натискаше спирачките и тяхното пискливо скърцане изнерви жената.

– Не можеш ли да караш по-бавно? Престани да ме дразниш. Карай по-бавно! Не виждаш ли колко е хлъзгаво?

– Виждам.

Най-после щосето се изправи. Мъжът с облекчение се облегна назад и натисна газта. Появи се язовирът. Притиснат от влажни скали и тъмни облаци, язовирът имаше цвят на олово и по сивата му повърхност не се отразяваше нищо.

Хладилният камион го нямаше. И двамата мислеха за него. Почти отминаваха язовира, когато той изкочи изведнъж, разпръсквайки дъжда и изтисквайки изпод гумите си фонтани от вода. За да запази колата не толкова от камиона, колкото от водата, мъжът сви волана в дясно, но тя се подхлъзна, натиснатите спирачки не я спряха и колата бавно и сякаш учудено се надвеси над пропастта и някакси без желание се сгромоляса надолу.

В миговете на прекатурването мъжът видя облачното небе над себе си, после същото небе отразено в язовира и после огромния стълб вода, който захлупи колата. Още при падането ръката му беше намерила ръчката на вратата. Вече под водата той натисна с цялото си тяло, врата се отвори и той се измъкна навън. Не изпитваше никакъв страх и в момента, в който отваряше вратата осъзна ослепително ясно, че някъде дълбоко в подсъзнанието си бе преживял това хиляди пъти, бе изрепетирал всяко свое движение, бе предвидил всичко до най-малката подробност и сега действаше автоматично с добре заучени и безпогрешни движения.

Дробовето му бяха пълни с възух и той имаше време да погледне надолу към дъното, което не се виждаше, но видя колата. Тя продължаваше, потъвайки, да се преобръща бавно като на филм със забавени кадри.

Само с едно движние на ръцете и краката той изплува на повърхността и изведнъж беше поразен от близостта на водата и от тихото ромолене на дъжда. Винаги беше гледал язовира отгоре, отдалеч, с безразличието, с което се гледа на пощенска картичка. Сега можеше да погледне хълмовете наоколо, шосето високо над главата му, спрелият камион и викащите хора, скупчени на ръба на пропастта, да погледне всичко това с очите на язовира.

Дъждът бомбандираше кожата на язовира, покривайки я с мехурчета и малки кратерчета и шумът от това кротко сражение запълваше цялото пространство. Почувства безкрайната търпеливост и спокойствие на водата. Стори му се, че отново е малко момче и плува във вира на реката. Приятелите му се обличат на брега и го викат да излезе, а той все не може да се откъсне от сладостта на водните прегръдки.

Хората бяха намерили пътека към язовира и тичаха по нея надолу към брега. Чу вековете им. Не разбираше какво викат, но му стана ясно, че трябва да излиза. Гмурна се, за да се освободи от дясната си обувка – лявата навярно беше останала в колата, и бавно заплува към брега.

София,1978 г.                                                                       

Автор: Иван Евтимов