„Паметта на думите“ от Мариан Желев

Става въпрос за избора между електронна и обикновена книга. До този момент има толкова изписани статии по темата, че от събраната информация човек може да си построи планина, да се качи на върха й и оттам да види и прецени своето лично отношение.

И точно като за начало ще спомена, че с повдигането на въпроса нямам намерение да прокарвам нов маршрут в мнението „За“ или „Против“ електронната книга и прочее. По-скоро ще се опитам да „нарисувам“ с думи усещането да се докосваш до словото в различните аспекти, които предлага както технологията, така и добрата стара книга.

От „Амазон“ започнаха с това, че за да се издаде една книга в тираж около 3 000 бройки, умира едно дърво. Ясно, точно, силно послание всички да се вкопчим в дисплея и да спасим природата. Но едва ли всеки първо това си казва, когато отива до магазина или от интернет си поръчва електронен четец – e-reader. Просто защото е удобно. За куфара, за чантата, за автобуса или трамвая. Побираш маса книги и четеш. Не се налага да се съобразяваш с обем. На всичкото отгоре тези малки симпатични джаджи, които все по-често се забелязват в ръцете на хората по плажа, в парка или на случайни места, имат опцията да получават по безжичен път някоя дълга статия, която не ви се чете от монитора, а просто я копирате и пращате по адрес до електронната си книга. И ето, че се превръщате в герой на екологичното състезание. Или просто си опростявате живота, живеете удобно и се наслаждавате на технологията.

Нямах специално отношение към техниката, защото не бях я ползвал. Сега това не е така. Минаха осем месеца, откакто се сдобих с нея и имам какво да разкажа.

Първа книга, втора книга, трета – чувството на мобилност, лекота и удобство е безспорно. Четях като за състезание. Исках да се насладя на новата си придобивка. Освен това редовно си качвах разкази на колеги, четох и текстове от конкурс, на който бях жури. Разбира се, през това време посягах с добре съхранен сантимент към обикновената, хартиената книга. Не, не бях си загубил чувството на допир, удоволствие и емоция. Дори се засили сякаш. И някак нещата се балансираха; намирах се в онова състояние на синхрон, в който измъкваш обобщението, че можеш да се научиш да живееш и с новото, и със старото.

Докато не дойде моментът да разкажа на приятели какво съм прочел от електронната книга. Странно – казвам го, защото наистина ми бе трудно да възпроизведа точно всяка книга – най-вече книга, – която бях чел от електронния четец. Наложи се да си направя папка в компютъра и там да събирам прочетеното, както и онова, което се канех да чета. Нещо като „моята виртуална библиотека“. И пак се зачетох.

В края на поредната книга, която „изконсумирах“ по електронен път си дадох сметка, че нещо не е както трябва. Да, спомнях си историята, героите, случките, но нещо – като усещане на върха на пръстите – ми липсваше. Правилно го казвам – на върха на пръстите. Липсваше ми допирът с хартията. Оставете вече настрана поизбелелия сантимент, че нищо не може да се сравни с добрата стара книга. На мен ми липсваше физическата памет – най-просто казано, – която свързвам с обем на книгата, допир до корицата, както и самата корица: снимка на автора, дизайн. Защото винаги, докато чета особено интересна книга, в паузите на осмисляне на словото аз я въртя из ръцете си. Дори мириша страниците. Мога да си спомня дебелината на листа, дори и ако случайно някъде, при трета глава, съм капнал без да искам кафе. В състава на тази капчица се крие споменът за преживяното. Тя е начална точка на различни усещания, които се преплитат със самата история в книгата. И всичко е много индивидуално, много. Защото касае човешката памет, която си набавя ресурс не само чрез очите, но и чрез ноздри, пръсти, слух. И когато някой от тези компоненти (сетива) бива изтрит, балансът на човешката природа се променя. Например да ви вкарат в розова градина, но точно тогава имате настинка и носът ви е запушен. При дар слово можете да опишете какво сте преживели, но по памет ще трябва да запълните дупката, в която би трябвало да се съхрани споменът за ухание.

В този ред на мисли мога да се върна години назад и да си спомня определена хартия, шрифт, които да свържа с автор или история. При електронната книга тези показатели липсват. Там четеш от една табличка – екран, с определен шрифт. Липсва онова пукане на хартията между наплюнчените пръсти, когато ръцете нетърпеливо напомнят на очите по-бързо да препускат по страниците, че книгата става все по-интересна и по-интересна. Мирише ти на мастило, а то те кара да мислиш за това как ухае моравата, която авторът точно в този момент описва.

Сигурно вече мога спокойно да бъда упрекнат в субективно отношение. И да кимна с глава на констатацията, че при други може и да не е така. Приемам, разбира се. Но ще продължа още малко на моята си вълна, защото ми се иска да стигна до заключението, че всяко виртуализиране на емоциите обезсмисля физическото влияние на страстта върху нас.

Нямам представа дали съм успял да настръхна от история в електронна книга, но със сигурност огромната, пълната емоция идва от контакта със завършената идея на автор, издател и търговец. Един вид книга в електронен вид, това е като рафиниран продукт, който е лишен от най-съществените си хранителни качества – в духовно естество, разбира се.

След като написах това съм далеч от мисълта да изхвърля електронната си книга. Напротив, дори в момента чета от нея. Но ми се искаше тези усещания да не остават в периферията. Начинът да ги споделя минаваше през нерафинирано вглеждане. Имам предвид, че започнах статията с желанието да си запазя гласа като обикновен читател, а не като анализатор, който ще насочи мнението ви в тази или онази посока.

И си казвам за финал, че ако сега ме пуснат в моята библиотека със затворени очи, със сигурност ще позная няколко заглавия, които съм чел – по мирис, обем, дебелина на книгата, хартия, усет за корица. Нещо, което не може да се случи с електронния четец.

Да, и това е субективно, но предпочитам да го кажа, защото усещам, че сме на път да се задоволим само и единствено с електронното общуване. Но в мен все още битува паметта, че дори със затворени очи бих познал приятелите си по ръкостискането. И това не искам да се променя с иконка, картинка или инициал върху екрана на монитора ми.  

В заключение ще каже, че вероятно някъде в мозъка ни е скрита тази стая, в която се складира физическата памет. На този, а и на по-следващ етап не ми се иска да я оставям празна. Защото това ще е само началото на един процес на изпразване, източване и обезсмисляне на духовните къщички, които с удоволствие строим в амплоато си на мечтатели. А за да бъдеш такъв, със сигурност ти е нужна памет – във всичките й аспекти. Тя е нашият резервоар за нашите реални и бъдещи пътешествия – в света на думите или в истинския живот.   

Автор: Мариан Желев