Взаимен подарък: спомен за художника Генко Генков

На 3 февруари се откри изложба с топлото име „Спомен за Генко“. В поканата организаторите – създателят и вдъхновителят на галерия-музей „Класика“ Георги Генов и галеристката Виолета Панайотова обещават, че „ще си спомним за човека, приятеля и художника Генко Генков – уникален и неповторим във всяко едно от тези състояния“.

Обещават още, че „ще се порадваме на картините му, ще чуем спомени на приятели за него, ще изпеем на живо някои от любимите му песни, ще изпием чаша вино в негова памет, прошепвайки: „Добра стига, Генко и сполай ти, че си с нас и днес…!“.

На прекрасните картини можем да се насладим цели двадесет дни, до 23 февруари, докато продължава изложбата.

Има нещо знаково в това, че подреждането става на 1 февруари – рожденият ден на Генко Генков, който тази година би бил 91-годишен. Това явно е някакъв символен взаимен подарък. Не може да е просто съвпадение.

За реденето на картините Виолета споделя: „Оказа се, че да подредиш Генко никак не е лесно. Все пак – успяхме! И когато и последната картина си намери мястото, цялата галерия пламна във всевъзможни цветове…“. Минути преди официалното откриване говорим за това и с дъщеря му Жени. Защото да се подредят цели 30 картини с уникалния колорит на големия художник не е лесна задача. Важно е между тях да има въздух, да дишат, цветовете да не се натрапват, да не се бият. „Ето тук сложих това синьо и тук графиката, да разчупят малко многото червено“, посочва ми тя.

Генко Генов е роден 1923 г. в село Чоба, Сливенско. Съвсем скоро семейството му се мести в Бургас. Учи в мъжката гимназия „Г. С. Раковски“. Тук среща преподавателя си – художника Петко Задгорски. Едва на 15 години участва в изложба и за него д-р Т. Болгуров казва: „В първия момент още ви завладява многостранният талант на петокласника Генко Генков, с акварел и четка в чудна хармония на тоновете, с един вътрешен пламък и сила, в която блести искрата на Божественото дарование“. През 1948 г. завършва живопис в Художествената академия при проф. Дечко Узунов. Там за известно време се събира с друг много голям художник от Бургас – Георги Баев. Едва на 43 години, през 1965, Г. Генков открива първата си самостоятелна изложба само с акварели на бул. „Руски“ 6 в София. За художника и маслото, и акварела са равностойни средства за изразяване. През 1973 г. с около 60 платна на ул. „Раковски“ 125 Генко отбелязва 50-годишнина. Да края на живота си има още 2 изложби: самостоятелна в Сливен (2000 г.) и самостоятелна в София (2006 г.).

За повечето хора днес в залата на ул. „Ю. Венелин“ Генко е близък приятел. Наричат го бай Генко с уважение и обич. Имат своите емоционални спомени. Картините му, неподражаемият фовистичен стил, яркият колорит са около нас. Чувствата, които преливат, създават особен уют. Всички градски галерии имат негови картини и дори цели сбирки. Негови картини има във Варшава, в Мексико, в Дорсе. „Една позната е видяла в Дижон – дарение, явно“, споделя Жени. Но през 2013 г. за юбиляря само се говори. Не е имало изложба заради натрупалите се много годишнини на художници. Сега през 2014 е замислена голяма изложба в Софийска градска художествена галерия.

Георги Генов застава, за да открие изложбата. Доктор Георги Генов – историк по съдба, македонист поради придобитото знание, демократ по убеждения и изкуствовед по призвание, го е направил не само за себе си, а и за всички, които обичат художника Генко Генков.

Казва, че е щастлив да открие тази перфектна изложба на може би най-любимия си автор. За Георги Генов Генко е от хората, които едва ли можеш да срещнеш друг път. Изключителен приятел. Позволявал му е да седи зад него и да го гледа как рисува. Учел го е на своите техники. Разказва запомнена случка. Разказва я така колоритно, че сякаш се пренасяме в оня тролей, в който Генко Генков среща Антоанета Задгорска, за да произнесе присъда над съвременниците си: „Хора не останаха – само гъзове“.

Съпругата му Венета и дъщеря му Жени не говорят много. Казват само искреното си „Благодаря“ на хората, дошли да се сгреят на Генковия огън. Защото за него може да се говори много. Но най-добре говорят картините му.

Бранимир Делчев разказва онова, което смята за най-важното за човека и твореца Генко Генков. Един ден в галерията бай Генко отишъл с лист, на който е написал точно какви материали използва в точните им съотношения. Предал го на Цаков с думите: „Като дойде време да ме реставрирате, да не се мъчите“. Възхитен е от висотата на морал и отговорност, от съзнанието за значимост на направеното. Няколко пъти повтаря, че е първият и единствен български художник, който е постъпил така.

Разказва и как се случило да реставрира пейзаж на Генков. Един клошар му донесъл голяма и цялата почерняла картина в рамка. Отпред всичко само черно, обгоряло в пожар, покрито със сажди. Отзад подпис и дата. Опитал да види какво е оцеляло, оказало се, че е обгорял лакът, а отдолу се показали удивителните изумрудени цветове на пейзаж. Започнал работа. Бавно, прецизно, с голямо желание. Възстановил картината. Занесъл я на Генков. А в очите му се появили сълзи. „Момче, чудо си направил“ – му казал и се съгласил да подпише картината отпред. Нещо, което рядко може да се види. За Генков казват, че подпис е неговият стил.

Бранимир Делчев включва в разказа си и една улична мъдрост – когато писал за приноса на клошарите в откриването на културни ценности, попитал един какво никога не е намирал в боклука. Отговорът бил – ковчег. „Ковчег, бате, никой не изхвърля“.

Георги Генов представя почетния на вечерта – Васко Кръпката. Признава, че му е много приятно. Учудва се, че от толкова години са приятели, а за първи път е в галерията и пита: „Може ли да си посвиря малко?“. Всички очакват точно това. И започва концерт от около час с най-любими песни: „Любов и пари“, „Кучето на крайния квартал“, „Няма връщане назад“… Вечерта не може да мине без знакови парчета на Георги Минчев – „Снегът на спомена“ и „Музикантска съдба“. По повод на тях Васко споделя, че свири с неговата, на Георги Минчев китара, завещана му от сестрата на певеца. И продължава – коя е следващата песен? – рожденикът и организатор на събитието пожелава „Кака Мара от подуенската гара”, а след него Димитър Димитров, който е започнал да му акомпанира със своята китара, моли за любимата си „Злите сили“. Не може да го пуснем без знаковата „Комунизмът си отива“. Преди да запее той казва, че в песента нещо се случва, а защо това нещо не се случва в другите (личните) песни – не творецът е отговорен, а всеки сам за себе си.

Гостите отпиват от чашите с вино, за да отпразнуват този необикновен рожден ден, посветен на едно голямо приятелство. А от стените греят картините на Генко Генков.

Автор: Илияна Делева