„Старите дървета“ – разказ от Георги Крумов

Дебютно представяне в Градското списание на разказ от един млад автор, избрал да върви и по пътя на журналистиката. Разказът се публикува за първи път.  

Георги Крумов е роден във Варна през 1992 година. Между 2003 и 2011 година учи в Математическа гимназия „Д-р Петър Берон“, където завършва профил математика с английски език. В момента учи журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“ и е част от екипа на студентското радио „Реакция“.

СТАРИТЕ ДЪРВЕТА

Вятърът подухва леко. Все още е достатъчно топло, за да не ми се налага да слагам по-дебели дрехи. Слънцето пече, а лъчите му са някак меки. В комбинация с тихия вятър правят деня чудесен. Непознатите около мен са радостни от топлия ден. Не бързат за никъде. Оставили са се на безбрежно спокойствие, каквото иначе носи само вечерният юлски бриз. Сезонът вече е почти зимен, но настроението на хората е все още лятно. Никой не иска да дойде зимата. Никой не иска дори този ден да свърши.

Аз обаче се колебая. За мен днешният ден е край и начало. Старата приказка приключва, аз искам да остана вечно в нея, а знам, че времето неумолимо си тече и само след няколко часа ще трябва да започна да градя един нов свят.

Дали ще се справя? Вероятно да, но това само времето ще покаже. Ще бъде ли трудно? Вече е. Дори и в момента не знам дали трябва да дам воля на чувствата си. Аз съм мъж и от мен се изисква да бъда твърд. Но аз съм и човек, който е съкрушен.

Поглеждам се в голямото огледало до входната врата – изглеждам страхотно. Строен, изгладен, с добре сресана коса. Бялата ми риза е като нова, обувките ми лъщят дори в сумрака на 40-ватовата крушка и дори брадата ми е учудващо спретнато изглеждаща. Слагам си сакото, а върху него и един черен ленен шлифер. Излизам  от нас и заключвам.

В този момент се сещам, че съм забравил най-важното – тъмните очила. Отключвам, влизам в стаята си и ги вземам. Не са нови, но не съм ги слагал с години. Поставям ги на носа си и пак се поглеждам в огледалото. Скрит съм от всички. Аз виждам хората около мен, но те мен не могат.

Черните очила ми дават някаква вътрешна сигурност и ме карат да се откъсна от случващото се наоколо.

Излизам. Сам съм и тръгвам пеша с бърза крачка. Бързам, защото знам, че закъснявам за последната ни среща. Нямам време да бъда вежлив с пенсионерките пред блока както в друг ден и успявам само да им кимна. Вътре в мен е водовъртеж от мисли и чувства. За всичко, което си казахме. И за всичко, за което не остана време. За всичко, което направихме заедно. И за всичко, което не успяхме да сторим. Рано или късно ще се видим отново. Сега просто нямахме време да си кажем чао.

Неусетно стигам до пазара. Той е пълен с цветя. Спирам се обаче още на първата сергия и вземам две рози – едната е бяла, другата червена. След още 5 минути стигам до крайната си цел.

Гробището.

Тихо е. Липсва радостната глъч на слънчевия ден. Високите тополи, оглозгани от вятър, създават пъстра сянка – бяла и черна, светла и тъмна, жива и мъртва. Всичко е по равно. Нищо не е в повече или  в по-малко. Бог разделя на две равни части. Едната е за Него, другата за нас. Въпрос на време е кога ще стане преминаването от другата страна.

В далечината съзирам малката черна група, която търся. Тялото току-що е пристигнало. Майката на моя приятел плаче неутешимо, сгушена между широките рамене на мъжа си. Ледената тишина бива често прорязана от нечие стенание. Има около 30 човека – с някои от тях се познава, другите вероятно са роднини на момчето. Ковчегът стои затворен. Моят приятел си беше отишъл при катастрофа – тялото му било обезобразено, затова няма да мога да го видя. А така ми се иска за последен да го хвана за ръката и да му кажа: „Хайде, братле, ще се видим утре“.

Утре няма да дойде. Нито за мен, нито за него.

Него го спускат в този ужасен двуметров трап, където ще трябва да гние. В дупката, в която от едно творящо, енергично и разумно същество се превръщаш в обикновена храна за червеите. Но това е кръговратът на нашето съществуване. За мен остава трудното – да преодолея болката, да се науча да живея без опора и да остана единствено със спомените.  

Оставяме цветята си. Попът ни приканва да хвърлим по една шепа пръст. Останалата я поставя един възрастен човечец с малко багерче, който макар и да изглежда претръпнал на подобни сцени, всъщност му личеше, че приема навътре съдбата на непознатото момче и семейството му.

След няколко минути почти не личи, че е имало дупка, а в нея има човек. Просто така. За един миг всичко приключи. Единствено личи по новата пръст, която е по-влажна и по-тъмна на цвят.

Още малко и край гроба  оставаме аз, още две момчета и едно момиче. Майката и бащата на нашия приятел взеха по-малкия му брат, който като всяко дете все още не разбираше какво точно става, и си тръгнаха.

Разговарям с тримата други. Разказваме си истории за нашия приятел. Някои по-тъжни, други по-весели. За миг дори забравям, че него вече го няма. Момчетата и момичето също казват, че ще ходят. Тя е бременна и трябва да си почива. Оставят ме сам.

Виждам, че свещта в бурканчето до дървения кръст е угаснала. Запалвам я отново, събирам разпръсналата се пръст и забивам по здраво кръста. Сядам на земята и опирам гръб у масивния мраморен паметник на съседния гроб.

За последен път оставаме сами с приятеля ми. Само двамата, по мъжки. Както когато бяхме в прогимназията и ходехме да берем сливи от дървото в двора на къщата на баба ми . Или както в гимназията, когато стояхме и му обяснявах колко хубава е Нора, а той твърдеше, че Мери е точно за мен. Сега сме пак така. Само че този път само аз ще се оплаквам.

Казвам му, че е изтървал страхотен мач снощи. Сигурен съм, че и той съжалява. Казвам му също, че никога толкова хора не са му писали във Фейсбук, дори за рождените дни. Знам, че щеше да изпуфти и да се изсмее иронично. Питам го как е там горе, но отговор не получавам. Може би още не е стигнал. А може би и не иска да ми отговори, за да не му завидя – и докато бе жив имаше такива периоди, в които мълчеше като пукал. И сега го прави. Някои хора не се променят дори след смъртта. Виждам, че имаме затруднения с комуникацията. Усещам, че вече му е дотегнало и от мен, и от цялото хорско внимание, което иначе му бе чуждо. Решавам да си ходя, съветвам го да се пази и го оставям да си почива.

В този момент изведнъж задухва силно. Слънцето се скрива и започват да падат едри капки дъжд. Есента напомня, че е тук с всичките си капризи. Последните жълти листа от тополите окапват. Техният живот също минава – бързо и неусетно. Те  предпочитат да се впият във влажната земя. Такава е тяхната съдба. Тук са за малко, за да внесат цвят в сивия ни панелен живот. Пролетта и животът почват с тях. Правят и лятото по-приятно и есента по-красива. И си отиват.

 Суровата зима обаче остава за старите дървета. 

Автор: Георги Крумов