Един круиз от съветско време

През 1974 г. Слава Курилов (1936 – 1998) успява да избяга от СССР по изключително опасен и безстрашен начин, прекарвайки във вода повече от 2 денонощия, след като скача от борда на круизния лайнер „Советский Союз“. Кратък откъс в превод на български от книгата му „Один в океане“, в която описва преживяванията си.

Слава Курилов – авантюрист и мечтател от съветско време, луда глава, водолаз, океанолог, практикуващ йога от самиздатски книги, успява да избяга от СССР. Живее първо в Канада, след това се мести в Израел, покрай топлото море. Загива през 1998 г. по време на гмуркане за апаратура, заплетена в рибарска мрежа, като сам се заплита и въздухът му свършва.

Книгата – дълъг очерков разказ – описва зародиша и реализирането на идеята му за бягство, не пропускайки психологическите етапи на преживяването му в океана. 

***

…Ала това бе вече след събитията, влезли в история на круиза под понятието „Пожарна тревога“. Случайно или не, но така се случи, че капитанът натисна бутона и на лайнера прозвуча сигнал за учебна пожарна тревога.

Бе избран очевидно неудачен момент. Туристите вече бяха се събудили, и даже бяха успели да се „поборят“ с махмурлука, при това хубаво да се поборят, когато изведнъж се чуха звуците на непонятен сигнал. Първата естествена реакция на съветските хора бе обичайна – да не обърнат никакво внимание и да продължат да пият. Капитанът вярно бе предвидил поведението на своите пътници: по помещенията на лайнера спешно бяха разпратени дежурни със заповед да измъкват всички от каютите и да ги избутват нагоре със спасителни жилетки. Но дежурните и те не бяха глупаци – прекрасно знаеха, че никой няма да ги слуша, и затова въведоха свой тактически прийом: като „забравяха“ да казват, че тревогата е всичко на всичко учебна, с викове „Пожар!“ захванаха силно да блъскат по вратите на каютите.

Блъсканицата започна още в коридорите. Някои туристи излизаха от каютите на четири крака и веднага попадаха под ударите на бягащата тълпа. Създаваха се най-фантастични сплитания на мъжки и женски телеса. Спасителните пояси замотаваха хората още повече. Дори по това, какви немислими одеяния бяха навлекли, ставаше ясно, че операцията по освестяването в последствие също щеше да отнеме немалко време. Здраво пийналите страдаха повече от останалите – стъпкваха им ушите и краката. Най-опасните ситуации възникваха на стръмните корабни трапове. Пияните падаха назад, от най-високото, и откъсваха цели гроздове девойки, а те, летейки, пищяха така, че за никакви команди от страна на екипажа не можеше и дума да става – нито ще чуеш, нито ще проумееш.

На горните палуби се събра навалица спасяващи се от огъня. Те се оглеждаха наляво-надясно, едновременно уплашени и чудещи се – по навик недоверявайки се на официалната информация. Сред тях тук и там се виждаха смачкани физиономии с мътен поглед, щръкнали сплъстени коси, ала безметежна усмивка на уста – очевидно отнесени от потока право от масата. От време на време някой от тях пробваше да подхване песен, околните поемаха в нестроен хор, без да обръщат капчица внимание на случващото се около тях. Впрочем на тълпата действаха успокоително. Тук-там изникваха санитари с носилки – да прибират ранените. Някой успя да развие пожарните шлангове и да пусне водата. Шланговете се напълниха и взеха да се мятат, покосявайки бедните туристи през нозете. Някакви пияни шегобийци сграбчиха един шланг и възторжено заполиваха с мощната струя околовръст. На мен почна да ми се струва, че съм попаднал на палубата на потъващия „Титаник“. Капитанът, би следвало, вече дълбоко бе съжалил, че е разтревожил този безобиден мравуняк. Той веднага даде команда „отбой“, но нея никой така и не чу. Бяха нужни още няколко часа, за да се успокоят туристите и да ги натикат обратно в каютите.

Аз си давах сметка, че постъпвам не по християнски, ала не можах да си откажа удоволствието да наблюдавам и другото представление – опитите на тези, които с такъв труд се измъкнаха горе, да се спуснат по стръмните стъпала. Благодарение на спасителните пояси впрочем успяха да избегнат счупвания и натъртвания.

Три дена на всички палуби и каюти бе нескончаем кикот – припомняха си пожарната тревога. Това събитие послужи и за начало на ново летоброене на лайнера, където нощите и дните и без това се сливаха в съзнанието на щастливите туристи. Отсега всички местни произшествия се поделиха на два периода: преди пожарната тревога и след нея.

Публикация в сайта Anapest.org

© Слава Курилов, М. „Время“, 2004

© Огнян Антов, превод от руски език

Автор: