Димитър Манолов – дивият петел на варненската живопис (1932 – 2013)

Публикувана на: 13.08.2017
1 снимка

Текстът е включен в сборника "Пътят на художниците", в който са представени 19 съвременни български художници, гостували през годините в Галерия "Възраждане" в Пловдив. През август 2017 г. изданието бе представено и във Варна.

"Див петел", "невъзможен за диалог", "скандалджия македонец" и т. н. и т. н. – казват за Димитър Манолов хората от бранша. И не работят с него. Да, ама губят те.

Защото "дивият петел" е автор, обсебен от живописта! Неистово рисуващ и рисуващ всеки Божи ден! И вече 80-годишен, твори една живописна магистрала, която няма аналог в Българско…

Димитър Манолов, дребен, аскетично сух, с целенасочена воля, необременен от подробности и с творби в онова негово неповторимо и неописуемо ателие на майната си, в една зеленчукова борса.

Боже, как рисува този, наистина нелесен за контакт художник!  Всяка картина е като дъх за последно. Дали са прочутите му „плажни момичета“, дали са драматичните му морета (той е истински морски син на Варна), дали са простичките му, естетски натюрморти и пейзажи…

"Плажни момичета" – гордея се, че първа ги нарекох така. Тези стотици тела, сътворени през годините от ръката му, сякаш са перманентни носители на най-висшата човешка виталност – женската еротичност. Еротичност в най-чист вид, топла, южна първичност, некриеща нищо.

Горди, започващи от рамената. Бедра и ръце, понякога безкрайно дълги и непропорционални и от това още по-красиви, създаващи илюзии за безкрайни прегръдки.

Тела на млади Еви, създадени сякаш от пясъка, непорочни и все пак изкусителни и в композиции от едно тяло до шест. Пози – всякакви и все неповторяеми. Какво чудо е движението на човешката снага. Дупета и гърбове, красиви като зрели круши или ябълки.

Никога един мъж не може да има толкова много и толкова различни жени! – но може да ги нарисува и да мечтае по тях, заедно със зрителя.

Ами лицата им, онези екстравагантни муцки, отначало стряскащи и грозни, после – все по-чаровни и обаятелни и накрая – дори красиви в своята различност от нормална. Дълги носове, ококорени очи и малки, кръгли устни, неусетно кореспондиращи с гръдните зърна.  И всичко това е леко, закачливо, влюбено и нежно сътворено.

Понякога Манолов добавя оскъдни предмети в иначе опростените си композиции – топка, лодка, чадър, шезлонг, които внасят известна цветна анархия в този толкова семпло затворен женски свят. Странна порода се тези плажни Манолови момичета. Някакви морски амазонки, влюбени в себе си, в женската компания около себе си. Женски свят, в който сякаш няма място за мъже, нямащ нужда от мъже. Самозадоволяващ се свят, за каквото и да става дума, а Манолов много обича тези свои "деца". Успява да изгради чрез семпли похвати и цветове съкровената интимност на техния феминистки алианс, изгражда от картина в картина психоклимата на тези тела, лица – в пози и движения. Някой път г интересува само линията на тялото, друг път търси скрития подтекст в светлини и сенки или подчинява цялата композиция на един детайл – гърда, гръб. Усуква тялото в невъзможни практически положения и се радва като дете на играчките си.

Често Маноловата стилизация на тялото го превръща в неизвестна геометрична фигура, но винаги подчинена на естествените окръглености на торса. Впечатляващи са актовете в гръб – оказва се, че вариациите могат да са безкрайни. Цветността на телата също варира от естествения телесен тон, през синьото, зеленото, от нежно розово до карминено червено, сивото – във всичките му нюанси, кафявото – също. Напръсканите на светли и тъмни петна последни картини (2009 – 2011) е някакъв вид поантилизъм.

Особено са впечатляващи телата, нарисувани в онова характерно Маноловско сфумато. Замъглена, завоалирана, женската обективност губи резките очертания на конструкцията си и се създава илюзорна имагинерност и одухотвореност на плътта. Жените от цикъла "Сфумато" са загатнати като блян, потънали в недоизказаност, в едно живописно мълчание. Обособена е една благородна и мека окръгленост с леко и нежно потъване в безкрайността на платното – място за зрителска фантазия, за онова, което виждаш, когато затвориш очи…

В същото време, експресията на другите картини с тела плясва зрението като августовско слънце е, слава Богу, че авторът влага винаги доза нежност, за да асимилираме и адмирираме което и да е негово платно.

Създал през годините своята уникална деформация на женското тяло, Манолов прави от зрителя довереник и послушник за онова безкрайно живописно приключение – женския свят.

Dimitar Manolov

В съвременната маринистика авторът рязко се отличава от други художници, някои от които през целия си живот се изхранват, рисувайки идеала за море. Димитър не пресъздава морската стихия лицемерно и не я захаросва, с цел тя непременно да се хареса на купувача. Напротив! Неговото море е намръщено, бурно, често страховито. Авторът се интересува от катастрофичните промени в нрава му, той търси опасността му и ни я втълпява с мрачни и вглъбени тонове. Иска да надникне в бездната и да ни покаже, че има неспасяемост, че морето е особен звяр и е непредсказуемо като такъв.

Манолов особено обича да живописва сблъсъка между двете стихии – небе и море, когато хоризонтът е излишен – те са се хванали гърло за гърло.

В маринистиката авторът демонстрира своя голям живописен талант. В играта на светлината с водата той изгражда с всички възможни цветни нюанси драматичните сблъсъци на небе, море, облаци, скали, рифове. Движението на морската вода е разказано неповторимо и често безкомпромисно сурово и мрачно. Дали тези картини не са преки и неволни илюстрации на душевните битки, които творецът изстрадва в себе си? Можем само да гадаем.

В много голяма степен Манолов е надарен с драматичен артистизъм и в маринистиката му това личи най-силно. При актовите картини този драматичен темперамент често диктува особените, силно стилизирани пози и най-вече лицата.

Художникът много обича драмата в човешкото лице и често рисува само глави – с акварел, молив, пастел или масло. Между другото, той владее прекрасно всички техники на живописване и особено добре акварела. Няма проблеми с размерите на платното, рисува големи формати и миниатюри. Създал е стотици малки прелести натюрморти, пейзажи и актове. Те носят изяществото и финеса на една дълбока авторска отвореност към естетиката на малкото съществуване. Натюрмортите му с цветя са като импресионистичен учебник – какво трябва да се вложи в рисуването на едно само цвете, за да пренася то силно чувство върху зрителя. Изключително пестеливи и семпли, тези натюрморти имат като задача да покажат колко е необходима на света красотата на малкото цвете, което непременно трябва да видим, за да не го стъпчем. Както го е видял, забелязал авторът.

И пак в тези картини присъства онзи авторски драматичен заряд – този път за способността ни да сме слепи и да стъпчем красивото.

В натюрмортите има пестеливо и чаровно присъствие на вази и саксии – недодялано опростени, сякаш противопоставени на цветната разточителност на цветята. И зрителният ефект е винаги един и същ… Не можеш да избереш най-добрата творба. Те, всичките, са еднакви в своята прекрасност!

В същата оценъчна категория се движат и Маноловите пейзажи. Той особено обича да рисува гори, градини, като много го привличат стволовете на дърветата. Короната може и да е спестена, но дънерите са винаги на преден план – брези, овошки, върби.

Художникът сякаш се вглежда, вслушва в соковете, в живота, протичащ от корена до върховете. Цветното му мислене е толкова силно и разнообразно, че се случва, когато няма достатъчно разнообразие от боя, да рисува пейзаж само с три цвята – зелен, бял и черен. И магията винаги се получава…

Понякога пейзажът е оголен, само дънери и пространство, зима или късна есен. Друг път, пролетните цветове задръстват цялото платно около опората на стволовете. В лоното на млечната мъгла е силуетът на едно само дърво – като изгубил душата си човек. Или златото на есента е задушило цялата гора.

Всеки пейзаж, сам за себе си, е щрих от характера, от прищевките и законите на природата и художникът просто гледа и откликва с цялата сина на дарбата с, на трудолюбието си.

В една по-малка серия картини Манолов се замисля над коридата. Човек и бик в единоборство. Мисля, че основното, което интересува автора в тези творби, е червеното – баграта на кръвта. Повечето от тях са миниатюри и са впечатляващо заредени със сила. Червено и черно! Тореадорът е силует и мащабът е в пространството на червения плащ и черната маса на бика. Това са живописно уловени мигове преди смъртта… С какво се асоциира художникът? С червения плащ или животното?...

Голямата човешка виталност на твореца Димитър Манолов не е обикновен жизнен импулс за деня. Тя е по-скоро виталност на мисионер. Тази настървеност за творческа работа и все новото и новото изграждане на темите, които са го обсебили върху платното и хартията са дълбоко осъзнато дело, плащано с цената на лишения и огорчения. Признанието, както и при много други големи автори, ще дойде късно.

Но когато си застанал пред статива, имаш достатъчно бои и четки, когато ще рисуваш отново това, което трепти в сърцето си, бунтува мисълта ти и пламти в душата, когато Господ води ръката ти – какво значение имат признанието, славата, парите, дори и човешкият ти живот?

Никакво! Ти рисуваш и си творецът на твоя авторски свят!

Само това има значение!

Само това!

2012 г.

© Красимира Алексиева, ИК "Ракурси", Пловдив 2013

10130

Текстът е включен в сборника "Пътят на художниците", в който са представени 19 съвременни български художници, гостували през годините в Галерия "Възраждане" в Пловдив. През август 2017 г. изданието бе представено и във Варна.

"Див петел", "невъзможен за диалог", "скандалджия македонец" и т. н. и т. н. – казват за Димитър Манолов хората от бранша. И не работят с него. Да, ама губят те.

Защото "дивият петел" е автор, обсебен от живописта! Неистово рисуващ и рисуващ всеки Божи ден! И вече 80-годишен, твори една живописна магистрала, която няма аналог в Българско…

Димитър Манолов, дребен, аскетично сух, с целенасочена воля, необременен от подробности и с творби в онова негово неповторимо и неописуемо ателие на майната си, в една зеленчукова борса.

Боже, как рисува този, наистина нелесен за контакт художник!  Всяка картина е като дъх за последно. Дали са прочутите му „плажни момичета“, дали са драматичните му морета (той е истински морски син на Варна), дали са простичките му, естетски натюрморти и пейзажи…

"Плажни момичета" – гордея се, че първа ги нарекох така. Тези стотици тела, сътворени през годините от ръката му, сякаш са перманентни носители на най-висшата човешка виталност – женската еротичност. Еротичност в най-чист вид, топла, южна първичност, некриеща нищо.

Горди, започващи от рамената. Бедра и ръце, понякога безкрайно дълги и непропорционални и от това още по-красиви, създаващи илюзии за безкрайни прегръдки.

Тела на млади Еви, създадени сякаш от пясъка, непорочни и все пак изкусителни и в композиции от едно тяло до шест. Пози – всякакви и все неповторяеми. Какво чудо е движението на човешката снага. Дупета и гърбове, красиви като зрели круши или ябълки.

Никога един мъж не може да има толкова много и толкова различни жени! – но може да ги нарисува и да мечтае по тях, заедно със зрителя.

Ами лицата им, онези екстравагантни муцки, отначало стряскащи и грозни, после – все по-чаровни и обаятелни и накрая – дори красиви в своята различност от нормална. Дълги носове, ококорени очи и малки, кръгли устни, неусетно кореспондиращи с гръдните зърна.  И всичко това е леко, закачливо, влюбено и нежно сътворено.

Понякога Манолов добавя оскъдни предмети в иначе опростените си композиции – топка, лодка, чадър, шезлонг, които внасят известна цветна анархия в този толкова семпло затворен женски свят. Странна порода се тези плажни Манолови момичета. Някакви морски амазонки, влюбени в себе си, в женската компания около себе си. Женски свят, в който сякаш няма място за мъже, нямащ нужда от мъже. Самозадоволяващ се свят, за каквото и да става дума, а Манолов много обича тези свои "деца". Успява да изгради чрез семпли похвати и цветове съкровената интимност на техния феминистки алианс, изгражда от картина в картина психоклимата на тези тела, лица – в пози и движения. Някой път г интересува само линията на тялото, друг път търси скрития подтекст в светлини и сенки или подчинява цялата композиция на един детайл – гърда, гръб. Усуква тялото в невъзможни практически положения и се радва като дете на играчките си.

Често Маноловата стилизация на тялото го превръща в неизвестна геометрична фигура, но винаги подчинена на естествените окръглености на торса. Впечатляващи са актовете в гръб – оказва се, че вариациите могат да са безкрайни. Цветността на телата също варира от естествения телесен тон, през синьото, зеленото, от нежно розово до карминено червено, сивото – във всичките му нюанси, кафявото – също. Напръсканите на светли и тъмни петна последни картини (2009 – 2011) е някакъв вид поантилизъм.

Особено са впечатляващи телата, нарисувани в онова характерно Маноловско сфумато. Замъглена, завоалирана, женската обективност губи резките очертания на конструкцията си и се създава илюзорна имагинерност и одухотвореност на плътта. Жените от цикъла "Сфумато" са загатнати като блян, потънали в недоизказаност, в едно живописно мълчание. Обособена е една благородна и мека окръгленост с леко и нежно потъване в безкрайността на платното – място за зрителска фантазия, за онова, което виждаш, когато затвориш очи…

В същото време, експресията на другите картини с тела плясва зрението като августовско слънце е, слава Богу, че авторът влага винаги доза нежност, за да асимилираме и адмирираме което и да е негово платно.

Създал през годините своята уникална деформация на женското тяло, Манолов прави от зрителя довереник и послушник за онова безкрайно живописно приключение – женския свят.

Dimitar Manolov

В съвременната маринистика авторът рязко се отличава от други художници, някои от които през целия си живот се изхранват, рисувайки идеала за море. Димитър не пресъздава морската стихия лицемерно и не я захаросва, с цел тя непременно да се хареса на купувача. Напротив! Неговото море е намръщено, бурно, често страховито. Авторът се интересува от катастрофичните промени в нрава му, той търси опасността му и ни я втълпява с мрачни и вглъбени тонове. Иска да надникне в бездната и да ни покаже, че има неспасяемост, че морето е особен звяр и е непредсказуемо като такъв.

Манолов особено обича да живописва сблъсъка между двете стихии – небе и море, когато хоризонтът е излишен – те са се хванали гърло за гърло.

В маринистиката авторът демонстрира своя голям живописен талант. В играта на светлината с водата той изгражда с всички възможни цветни нюанси драматичните сблъсъци на небе, море, облаци, скали, рифове. Движението на морската вода е разказано неповторимо и често безкомпромисно сурово и мрачно. Дали тези картини не са преки и неволни илюстрации на душевните битки, които творецът изстрадва в себе си? Можем само да гадаем.

В много голяма степен Манолов е надарен с драматичен артистизъм и в маринистиката му това личи най-силно. При актовите картини този драматичен темперамент често диктува особените, силно стилизирани пози и най-вече лицата.

Художникът много обича драмата в човешкото лице и често рисува само глави – с акварел, молив, пастел или масло. Между другото, той владее прекрасно всички техники на живописване и особено добре акварела. Няма проблеми с размерите на платното, рисува големи формати и миниатюри. Създал е стотици малки прелести натюрморти, пейзажи и актове. Те носят изяществото и финеса на една дълбока авторска отвореност към естетиката на малкото съществуване. Натюрмортите му с цветя са като импресионистичен учебник – какво трябва да се вложи в рисуването на едно само цвете, за да пренася то силно чувство върху зрителя. Изключително пестеливи и семпли, тези натюрморти имат като задача да покажат колко е необходима на света красотата на малкото цвете, което непременно трябва да видим, за да не го стъпчем. Както го е видял, забелязал авторът.

И пак в тези картини присъства онзи авторски драматичен заряд – този път за способността ни да сме слепи и да стъпчем красивото.

В натюрмортите има пестеливо и чаровно присъствие на вази и саксии – недодялано опростени, сякаш противопоставени на цветната разточителност на цветята. И зрителният ефект е винаги един и същ… Не можеш да избереш най-добрата творба. Те, всичките, са еднакви в своята прекрасност!

В същата оценъчна категория се движат и Маноловите пейзажи. Той особено обича да рисува гори, градини, като много го привличат стволовете на дърветата. Короната може и да е спестена, но дънерите са винаги на преден план – брези, овошки, върби.

Художникът сякаш се вглежда, вслушва в соковете, в живота, протичащ от корена до върховете. Цветното му мислене е толкова силно и разнообразно, че се случва, когато няма достатъчно разнообразие от боя, да рисува пейзаж само с три цвята – зелен, бял и черен. И магията винаги се получава…

Понякога пейзажът е оголен, само дънери и пространство, зима или късна есен. Друг път, пролетните цветове задръстват цялото платно около опората на стволовете. В лоното на млечната мъгла е силуетът на едно само дърво – като изгубил душата си човек. Или златото на есента е задушило цялата гора.

Всеки пейзаж, сам за себе си, е щрих от характера, от прищевките и законите на природата и художникът просто гледа и откликва с цялата сина на дарбата с, на трудолюбието си.

В една по-малка серия картини Манолов се замисля над коридата. Човек и бик в единоборство. Мисля, че основното, което интересува автора в тези творби, е червеното – баграта на кръвта. Повечето от тях са миниатюри и са впечатляващо заредени със сила. Червено и черно! Тореадорът е силует и мащабът е в пространството на червения плащ и черната маса на бика. Това са живописно уловени мигове преди смъртта… С какво се асоциира художникът? С червения плащ или животното?...

Голямата човешка виталност на твореца Димитър Манолов не е обикновен жизнен импулс за деня. Тя е по-скоро виталност на мисионер. Тази настървеност за творческа работа и все новото и новото изграждане на темите, които са го обсебили върху платното и хартията са дълбоко осъзнато дело, плащано с цената на лишения и огорчения. Признанието, както и при много други големи автори, ще дойде късно.

Но когато си застанал пред статива, имаш достатъчно бои и четки, когато ще рисуваш отново това, което трепти в сърцето си, бунтува мисълта ти и пламти в душата, когато Господ води ръката ти – какво значение имат признанието, славата, парите, дори и човешкият ти живот?

Никакво! Ти рисуваш и си творецът на твоя авторски свят!

Само това има значение!

Само това!

2012 г.

© Красимира Алексиева, ИК "Ракурси", Пловдив 2013

loading...
Loading

Подобни статии

Рубрики

Реклама

Джаз Рисунки
Преводи

Видео Новини

Рубрики:

Новини: