С голяма изложба, която включва произведения от фондовете на обществени галерии и частни колекции и архиви, във Варна се отбелязва 130-годишнината от рождението на Борис Георгиев. Някои от произведенията се показват за първи път. Изложбата може да се види до 30 юни 2018 г. в Градската художествена галерия, която носи името на художника.

Роден във Варна на 1 ноември 1888 г. с изкуството си Борис Георгиев, както много малко от българските художници на своето време, достига до завидните висоти на големите постижения на културата през ХХ век. С изложбите си получава признанието на критика в Германия, Италия, Индия и Бразилия като новатор, а не като модерен художник, без да има заслужената слава за изкуството си в своята родина. Едва през последните десетилетия,благодарение на щедрото дарителство на неговата осиновена дъщеря госпожа Вирджиния Джакомети – Георгиев от Италия и на няколкото юбилейни и тематични изложби между 1999 – 2015 г., изкуството му придоби в България своята заслужена популярност и признание.

Борис Георгиев – глава на мъж, 1928, частна колекция

Борис Георгиев от Варна е получил художествено образование в Санкт Петербург и в Баварската кралска художествена академия в Мюнхен. Опознал е изкуството в неговата историческа дълбочина от античността до съвремието си в колекциите на европейските музеи и галерии. Той е творец, който надраства и разширява тясно националните граници на българското изкуство и обогатява стилистиката му след 20-те години на ХХ век с ново духовно съдържание. Произведенията му имат своята уникалност с универсалния си пластично-образен език, с ориентацията си към Изтока и източните философии, с естетиката и хуманистичните идеали на Италианския Ренесанс. Съвършената красота на рисунката и колоритът, уникалната живописна техника в картините му изразяват художествена дарба, граничеща с гениалност, както пише за него големият изследовател и историк на българското изкуство Асен Василев. Творбите му са наричани видения не от този свят, защото техните образи са създадени със силата на интелекта и въображението, което визуално отключва кодовете на духовните естетически формули на религиозния канон в изкуството. Борис Георгиев има изключително богата и интересна житейска и творческа биография и голяма международна слава на портретист и интелектуалец. За живота си пише: „…Моята история е историята на един самотен скитник, който броди от една страна в друга, поради вътрешната необходимост за духовен контакт с братски души и за да чете направо от книгата на живота и природата“.  В портретите на Рабиндранат Тагор, Петър Дънов, Алберт Айнщайн, кардинал Мери дел Ваал, Махатма Ганди, Джавахарлал Неру, принцеса Рачкумари Амрит Каур Сингх, както никой друг, той улавя в живия израз на лицата им вибрацията на интелектуалната енергия на творческите им натури.

Борис Георгиев – портрет на Дуру Шевар, 1950

Той е един от най-известните художници на своята епоха, вписва се в орбитата на символизма, но изкуството му служи на идеализма, чрез който изразява проникновено и вярно своите иде и чувства. Творецът вярва, че произведенията на визуалното изкуство имат освен популярното естетическо въздействие и една още по-висша мисия, с която те служат за духовния напредък на човечеството. Самотен странник по света – това е той в картините си, това е той като път в изкуството и ние не можем да го сравним с никой друг от българските художници. Защото човекът и творецът Борис Георгиев с уникалния си талант и дарба принадлежи към елита на световните личности на ХХ век, за които изкуството, носещо ценностите на хуманизма, е единственият път към духовното израстване на цивилизацията.

Борис Георгиев – „Пейзаж с дъга (Рио де Жанейро)“, 1958, частна колекция

Из кореспонденция на Борис Георгиев  

От книгата „Скъпи Брат. Борис Георгиев от Варна. Писма, дневници, статии“, 2014, преиздание 2018. 

Борис до София Полковникова

Копие, Б. М. 1951

Оказа се, че животът съвсем не е изпълнен с мечти, както си представяхме в юношеството. Всъщност истина е, че никога не съм си правил илюзии относно същността на човешката природа и въпреки че съм изучавал нейните биологически и психически свойства, никога не съм вярвал във възможността й да еволюира към по-висше, по-съвършено съществуване. Идеализмът е дело на незначително количество човешки същества, които не могат да повлияят на хода на историческите събития и съдбата им е да страдат, защото не могат да осъществят своя по-добър свят на братство и справедливост. Но все пак те трябва да работят и сътрудничат за неговото осъществяване, колкото и да им е трудно.

Борис до Аспасия Думанова

Милано, 28.03.1957

Скъпа сестро Аспасия,

Ще ти се моля много да ми простиш за дългото мълчание. Въпреки моето най-искрено желание да ти се обаждам по-често, за съжаление, това не ми се удава поради безкрайните грижи и трудната борба за съществувание в тоя век на краен материализъм, особено за един художник-идеалист от моя тип. Живеем в един век на оргия, на разрушаване на истинското изкуство и виждаме най-чудовищни абсурди на разни „пикаса“ да се възхваляват и плащат много скъпо от разни идиоти, които искат да бъдат много модерни. Разбира се, тия мръсотии се пропагандират от една малка група на некултурни и престъпни типове, а болшинството на човечеството се възмущава от това и чувства истинските ценности на културата. Изложбата, която направих напоследък в Милано потвърждава това и аз имам голямото възнаграждение да виждам как публиката беше искрено и дълбоко трогната от човешкото съдържание и техническо съвършенство на моето изкуство.

Това ми дава сила да продължавам моята мисия на защитник на истинското изкуство. Съжалявам извънредно много, че изпратените от мен репродукции отдавна са се загубили и справките, направени от мен, за да се изясни какво е останало от тях, останаха без резултат.

Пациенца! Както казват италианците и ще имаш още малко търпение, докато получиш скоро и по-сигурно искам да се надявам репродукциите , които ще ти изпратя след два-три дена, веднага като ги получа от фотографа, комуто ги поръчах да напечата.

На изложбите ми, картините, които са страници от живота ми в Алпите с нашата незабравима сестра Катя винаги близо до нас със своята нежна и благородна душа, винаги дълбоко затрогват чувствителните хора и много от тях не могат да с задържат сълзите и аз сега, като ти пиша като на нейна сестра от младините, плача от скръб, че така рано загубихме това свято същество. Макар и да се изминаха толкова години, тя е винаги близо до мене и ми дава кураж и помощ да се понасят всичките мъки и скърби на живота, докато и ние скоро не я достигнем в сферите на вечния живот, за да не се разделяме вече с нея и другите ми скъпи същества.

Репродукция: „Странстващият пастир“, 1922