Шарени, приказни птици и насекоми, измислени персонажи, чийто характер се определя и от орнаментите в техните дрехи, населяват света на художника Николай Тихолов. Самостоятелната му изложба „Sempre allegro“ може да се види до 11 декември 2019 г. в Галерия Le Papillon във Варна.
Николай Тихолов е роден във Велико Търново, където живее и работи. Завършил е Великотърновския университет. Има редица участия в сборни изложби в България, Франция, Германия, Сърбия, Русия и над 10 самостоятелни изложби в България. Картините си рисува бавно, а зрителите също трябва да ги разглеждат бавно, за да не пропуснат множеството скрити детайли.
– Почти в началото на изложбата Ви стои картината „Завинаги изгубеният свят на нашето детство“. Това ли е Вашата представа за детството и водеща тема на изложбата?
– В тази картина има нещо донякъде кукленско във фигурата, лицето, панталоните, орнаментите ме вълнуваха особено в петела и в дрехите. Задният план е някак си отдръпнат пространствено, а отдолу, за да има баланс, пуснах за ритъм фризово няколко невероятни „рогомравки“. Природата ми подсказа идеята като видях как се движат буболечките. Приказност има в цветовете и атмосферата. Мисля да продължа темата в цикъл.
„Завинаги изгубеният свят на нашето детство“ © Николай Тихолов
– Природата ли Ви вдъхновява?
– Не, може да се каже, че ме вдъхновяват орнаментиката, играта на точки и цветове. И такава птица като в картината „Птица над града“ няма, но има логика в подреждането на перата. Вгледайте се в гълъби, например. А шарките са различни.
– Какво е мястото на цветовете?
– Обичам цветовете, макар че се занимавам от дълго време и с графика.
„Птица над града“ © Николай Тихолов
– Бихте ли определили работите се като приказки?
– Има приказност и орнаментални шарки. Например картината „Гората на любовта“ изглежда шарена, но вътре в дизайна на дрехата има скрити животни и измислени птици.
– За колко време завършвате една работа?
– Бавно. Важна е техниката – мокро в мокро, нещо като „надрисуване“, както са го правили старите майстори. Първо се прави долен пласт и върху него други, върви се от тъмно към светло. Работата върху суха подложка изисква технологично време. Докато завърша една картина, правя други и докато рисувам, някои работи се променят. Когато човек спре за малко може да си огледа работата и да я промени. Салвадор Дали умишлено е карал жена си Гала да поставя негови картини на неочаквано място и след като той се върне, да ги види с нов поглед. Когато човек като гледа нещо дълго време не му вижда грешките. Трябва да изчака малко и тогава да продължи.
„Гората на любовта“ © Николай Тихолов
– Споменахте старите майстори. От кои сте почерпили вдъхновение?
– Харесват ми Густав Климт, художниците, работили в стил ар нуво и сецесион, повлиян съм от тези игри на форми.
– Имате и картини с фигурални композиции. Каква е приказката в тях?
– Това не са портрети на реални хора, а синтезирани лица на хора, които са в свой собствен свят. Някои са донякъде весели, други загадъчни. Има и нещо типично търновско в градската част на картините, например стълби. В Търново можеш да тръгнеш нанякъде и да вървиш по едни стълби и накрая да се окаже, че човека, когото търсиш, го няма.
– В графиката кои са любимите Ви техники?
– Офорт и акватинта.
– Какво си пожелавате за следващата година?
– Да продължа цикъла, свързан с детството да го развия като тема. Ще направя още 5-6 работи. Винаги правя предварително рисунки, които са много подробни. Важно ми е заради разпределението на композицията. Когато застанеш пред празно платно, правиш работи, които след това променяш. Трябва да знаеш накъде тръгваш.
– Тоест, не сте от тези художници, които казват, че застават пред празно платно и чакат вдъхновението да дойде?
– Не. Вдъхновението идва, но като обща тема и идея предварително трябва да ти е ясно. Аз вървя от едрото към дребното. Човек трябва да се впрегне като тези „рогомравки“ в картината „Завинаги изгубеният свят на нашето детство“ и да работи.
